Ние стояхме сред безкрайна сива равнина. Погледът не фиксираше ярки цветове в общата картина, но само да се вгледаш в някоя песъчинка, тя блясваше: златно, червено, синьо, зелено. Небето над главите ни беше бяло с розово, сякаш реката от мляко я бяха смесили с бреговете от конфитюр, а на всичкото отгоре са я плиснали в небето.
Освен това духаше вятър и беше студено. Винаги ми е студено на четвъртия слой на Сумрака, но това е индивидуална реакция. На Хесер, обратно, му беше горещо: лицето му се зачерви, а по челото му се стичаха капчици пот.
— Не ми достига Сила. — казах аз.
Лицето на Хесер съвсем почервеня.
— Неправилен отговор! Ти си Висш маг. Това стана случайно, но ти си Висш. Защо Висшите магове още ги наричат и магове извън категориите?
— Защото разликата в Силата им е толкова незначителна, че не може да бъде изчислена и е невъзможно да се определи кой е по-силен и по-слаб… — промърморих аз. — Борис Игнатиевич, разбирам това. Но не ми достига Сила. Не мога да премина в петия слой.
Хесер погледна под краката си. Подритна с върха на обувката си малко пясък във въздуха. Направи крачка напред — и изчезна.
Това какво, съвет ли беше?
Метнах малко пясък пред себе си. Прекрачих напред, опитвайки се уловя сянката си.
Сянка нямаше.
Нищо не се промени.
Продължавах да стоя на четвъртият слой. И ставаше все по-студено — парата от устата ми вече не се отдалечаваше като бяло облаче, а се сипеше по земята като остри игли. Обърнах се — това винаги е по-просто от психологичен аспект, да търсиш изхода зад себе си, — направих крачка и излязох на трето ниво на Сумрака. В безцветния лабиринт на изронените от времето каменни плочи, над които сивееше ниското застинало небе.
Още една крачка. Вторият слой на Сумрака. Каменният лабиринт се покри от преплетени клони…
И още една. Първият слой. Вече няма камък. Вече има стени и прозорци. Познатите стени на московският офис на Нощният Патрул — в сумрачният им облик.
С последно усилие се измъкнах от Сумрака в реалният свят. Направо в кабинета на Хесер.
Естествено, шефът вече седеше зад бюрото си. А аз, олюлявайки се, стоях пред него.
Ама как, как би могъл да ме изпревари? Нали той отиде в петия слой, а аз започнах да излизам от Сумрака!
— Когато видях, че няма да успееш, — каза Хесер, без дори да ме поглежда, — излязох директно от Сумрака.
— От петият слой — в истинският свят? — Не можах да скрия удивлението си.
— Да. Какво те учудва?
Свих рамене. Нищо не ме учудва. Ако Хесер иска да ме изненада, има огромни възможности за това. Аз не зная твърде много неща. И това е…
— Обидно. — каза Хесер. — Сядай, Городецки.
Седнах срещу Хесер. Сложих ръце на коленете, даже наведох глава, сякаш се чувствам виновен в нещо.
— Антоне, добрият маг винаги достига своето могъщество в нужното време. — каза шефът. — Докато не станеш по-мъдър, няма да станеш по-силен. Докато не станеш по-силен, няма да овладееш висшата магия. Докато не овладееш висшата магия, няма да посещаваш опасни места. Твоята ситуация е уникална. Ти попадна под… — той се намръщи, — заклинанието „Фуаран“. Ти стана Висш маг без да си готов за това. Да, сега имаш Сила. Да, ти умееш да я управляваш… и това, което някога беше трудно за теб, сега не представлява проблем. Колко време престоя на четвъртия слой на Сумрака? А седиш, сякаш нищо не е станало! Но това, което някога не можеше да правиш…
Той замълча.
— Ще се науча, Борис Игнатиевич. — казах аз. — В края на краищата, всички признават, че напредвам значително. Олга, Светлана…
— Напредваш. — призна Хесер. — Не си пълен идиот, че да не се развиваш. Но сега ми напомняш за неопитен шофьор, който е карал половин година „Жигули“ и изведнъж е седнал зад волана на спортно „Ферари“! Не, по-лошо — зад волана на товарен самосвал, двестатонен „БелАЗ“, който се катери по стръмното, излизайки от мината… а до него има стометрова пропаст! А там, долу, вървят други камиони. Една твоя грешка, рязко завъртане на волана или трепнал на педала крак — и ще стане лошо за всички.
— Разбирам. — кимнах аз. — Но не съм се натискал за Висш, Борис Игнатиевич. Вие ме изпратихте да гоня Костя…
— Не те упреквам в нищо и се опитвам да те науча на много неща. — каза Хесер. И доста непоследователно добави: — Макар че веднъж ти се отказа да ми бъдеш ученик!
Премълчах.
— Направо не знам какво да правя… — Хесер потропваше с пръсти по лежащата пред него папка. — Да те пращам на обикновени задания? „Ученичка видяла клошар-върколак“, „В Бутово се е появил вампир“, „Магьосница омагьосва наистина“, „От мазето ми се чува странно потропване“? Безсмислено. С такива дреболии ще се справиш за сметка на Силата си. И няма да се научиш на нищо. Да те оставя на кабинетна работа? И ти самия не искаш това. Е?…