— Фома. — тихо го повиках аз. — Фома, какво има в „Шотландските подземия“?
— А? — той даже не се обърна.
— Какво търсят Тъмните тук?
— Това е атракцион, господин Городецки. — сухо каза Фома. — Атракцион и нищо повече.
— Да бе, да. — казах аз и си тръгнах.
Убиецът нямаше никаква причина да се връща. Ако беше оставил улики, вече щяха да са ги намерили — и обикновените, и магическите.
Но той се върнал и убил отново. За да подразни Нощният Патрул? Глупости. За да подстави Лермонт? Още по-голяма глупост.
Значи първият път не е могъл, не е успял да направи нещо. И е трябвало да дойде пак.
Какво ли крие Лермонт? Мястото не е толкова обикновено. Тук, например, не расте син мъх. А това вече е сериозна аномалия. Структурата на Сумрака не е еднородна. Има места, например, където е по-трудно да се влезе, има и такива, в които е по-лесно. Чувал съм и за зони, в които изобщо е невъзможно да влезеш в Сумрака. Но синият мъх се среща навсякъде…
Отдалечих се на стотина метра от моста и погледах през Сумрака.
Аха.
Там, където стоях, мъхът растеше необезпокояван. Край пъбовете и кафенетата — на цели гирлянди. Край жилищните домове беше повече, край офисите и магазините — по-малко. На кръстовищата, където шофьорите нервничат, също имаше много мъх.
Напълно обичайно.
А към моста, към входа в „Подземията“, синия мъх ставаше все повече и повече! Той се стремеше натам, и нищо чудно. Мъхът ставаше все повече, повече… и изведнъж на десет метра от вратата той започваше да изсъхва, сякаш се натъкваше на невидима граница.
Странно. Ако там имаше нещо вредно за мъха, тогава количеството му ще намалява постепенно. Работата най-вероятно е друга…
Аз протегнах ръка към най-близката колония мъх — пухкаво синьо петно на асфалта. И заповядах:
— Гори!
Силата протече през мен, но аз сдържах напора й. И мъхът не изгоря веднага. Надигна се, уголеми се, опитвайки се да преработи безплатната енергия. Но Силата нарастваше и мъхът не се справяше. Започна да посивява, да изсъхва… и накрая се запали.
Сега вече видях. Когато знаеш какво да търсиш, всичко става напълно ясно.
Разсеяната в пространството Сила, излъчваната от хората жизнена енергия, отиваше в Сумрака неравномерно. Да, тя непрекъснато се просмукваше през тъканта на мирозданието: на първия слой, на втория, на третия… Но някъде в района на „Подземията“ зееше дупка — и там шуртеше непрекъснат поток от сила. Сякаш в плата, през който бавно тече и се филтрира водата, са пробили дупка…
Твърде много храна за безмозъчния паразит. Мъхът пълзеше към атракциона, привлечен и от потока Сила, и от емоциите, които пораждаха изплашените посетители. Допълзяваше — и изсъхваше.
Струва ми се, че разбрах защо Фома Лермонт е отворил атракциона именно тук. Изтичащата на едно място енергия трябва да се замаскира от редовите Различни. А тук излишъкът на Сила се приписваше на подпийналите туристи, на изплашените деца, на безкрайния единбургски карнавал…
Няма да се учудя, ако Фома е положил огромни усилия за популяризацията на Единбург с една-единствена цел: да замаскира това място.
Какво да се прави. Дори Светлите понякога действат подмолно.
Бавно се качвах нагоре, по една от улиците, водещи към „Кралска миля“. Улицата не беше за туристи — тъмна, осветява се само от прозорците, всички магазини и лавки са затворени, — но трябваше да ме изведе право при хотела. Ужасно ми се спеше. Може би все пак да си хвана такси? Но оставаха десетина минути пеша…
Свих в една пресечка и се озовах на нещо средно между малък площад и голям двор. Приближих се до малък монумент. На каменният блок, откъдето извираше малка струя — или все пак е уличен малогабаритен фонтан, или е декоративна чешма — седеше бронзов папагал. Под него се виждаше табелка. Светнах със запалката и разбрах, че този фонтан е направен от жителите на града в памет на любимия им папагал, починал на преклонна възраст от пневмония…
Нещо щракна зад гърба ми и силно ме бутна в рамото. Толкова силно, че направих няколко крачки, за да не падна по лице във фонтана.
По гърба ми потече гореща струйка.
Това… какво е това?
Отново щракна. Звънко рикошира от бронзовата птица. За да ме убеди окончателно, че едва не загинах до паметника на папагала, горещият куршум със съскане падна във фонтана.
По мен стрелят!
По мен, Различният!
Висшият маг!
Способен с едно махване на ръка да руши дворци и да издига градове!
Е добре де, за градовете излъгах… винаги е по-лесно да рушиш, отколкото да строиш.
Свих се зад фонтана и се вгледах в тъмнината. Нямаше никого. Така… а през Сумрака?