— Светъл… — с обида и разочарование измърмори момичето. — Добре, ще се преместя от този райски кът в моя филиал на ада. Там поне ще е по-весело!
С чаша в ръка, тя гордо излезе от стаята. А надзърнах през вратата — наистина, стаята й беше цялата в черно-червени тонове. На пода се виждаше черна козина — момичето се е преобразило толкова бързо, че не е трансформирало изцяло козината.
Галя ми се изплези и затвори вратата си.
А аз, след като заключих моята, започнах тихо да се смея.
Акселерация, еманципация и сексуална революция! Не, няма да лъжа. Все пак ми е приятно, че преди четири години това момиче си е паднало по мен. Е, или не четири. Може би после се в влюбила. Със задна дата, така да се каже. Когато хормоналната вълна е донесла времето на романтичните преживявания и смътните желания.
Не, ама как само ме съблазняваше! Кръстоса крака, остави халата да се изплъзне, кокетно ме стрелкаше с очи.
Но най-смешното е друго. Ако на мое място беше някой друг, тя пак щеше да дойде. След трансформацията при върколаците се повишава либидото. Някои специално използват това, за да спечелят репутация на страстни и неуморими любовници.
Да, понякога е много обидно, че съм Светъл…
Впрочем, толкова ми се спеше, че нямах никакво желание да се отдавам да вълнуващи фантазии с младо момиче-върколак. Поставих напълно автоматично няколко охранителни и защитни заклинания; това беше такъв ритуал, като миенето на зъбите вечер. После се мушнах в леглото, вслушах се в шума зад прозорците — градът още се веселеше, градът не бързаше да заспива. Взех телефона, включих плейъра му и затворих очи. Времето на касетните плейъри си отиде след плочите, времето на мини-дисковете така и не дойде, а сега си отива и времето на компактдисковете. Остават само студените цифри на MP3. Но нас това не ни притеснява.
Заспах. И в съня ми никой не стреляше по мен. Никой никому не режеше главата с тъп нож. Никой нищо не преследваше.
Момичета с копринени халати също нямаше, но и за Светлана не се намери място. И само нечий поглед, любопитен и злонамерен, продължаваше да ме следи.
Винаги е неприятно да се събуждаш от звъна на телефона. Дори ако ти звъни любимата жена или стар приятел.
Зад прозорците вече беше светло. Вдигнах глава от възглавницата, огледах спалнята — всичко е наред, само съм бутнал одеялото насън. Посегнах към телефона и погледнах номера.
Вместо номер телефонът скромно беше изписал „Завулон“, макар че номерът на Тъмния, естествено, не беше в адресната ми книга.
— Слушам те, Тъмен.
— Как е здравето, Антоне? — загрижено попита Завулон. — Оздравя ли рамото?
— Благодаря, всичко е наред. — Аз неволно опипах мястото, където беше раната. Кожата там беше розова и сърбеше.
— Радвам се, че подаръкът ми ти е свършил работа. — със същия любезен тон продължаваше Завулон. — Исках да споделя с теб информация. Във Великобритания няма кандидати за Огледало. Има един във Франция, един в Полша, двама в Италия… не мога да си представя защо Томас е решил да замъкне в Единбург именно Егор.
Ясно. Наивната ми хитрост не успя. Завулон все пак се докопа до истината.
— Надявам се, че няма да потрябва. — казах аз.
— Разбира се, разбира се. — подкрепи ме Завулон. — Това вече направо е свинщина, пак да експлоатират бедното момче за интересите на Светлината… Антоне, скъпи, а какво става там все пак? Чух, че вчера имало второ убийство? Още един човек ли е обезкръвен?
— Да. — казах аз, докато сядах в леглото. — Още един. Отрязали са му главата с макет на гилотина.
— А какво са направили с кръвта? — поинтересува се Завулон.
— Излели са я в кофа за миене на пода.
— Ясно.
— Радвам се, че на вас нещо ви е ясно. — казах аз.
— Е, не бъди толкова скромен, Антоне… — Завулон се поколеба. — Попитай Фома, посещавал ли е скоро съседа си по гроб.
14
Кирил Комаров, „Так рождается звук“.
В оригинал: