— Какво? — Стори ми се, че не съм чул добре. — Гробът на съседа?
— Посещавал ли е скоро съседа си по гроб. — насмешливо повтори Завулон. И прекъсна връзката.
Ругаейки полугласно, аз станах и се отправих към банята. Приведох се в приличен вид, взех студен душ. Облякох риза с къси ръкави и дънки; неизвестно защо лекомислените шорти и тениска вече не ме привличаха, ако позволяваше времето — щях да изляза с пуловер или сако.
Телефонът отново иззвъня.
— Слушам, Хесер. — поглеждайки към дисплея, казах аз.
— Как си?
— Рамото заздравя. — отвърнах аз, без изобщо да се съмнявам, че Хесер вече знае.
— Какво рамо?
— Снощи стреляха по мен. — Аз накратко му преразказах случилото се. В телефона надвисна такова гробовно мълчание, че аз духнах в микрофона, сякаш беше стар жичен телефон.
— Мисля. — сухо каза Хесер. — Мисля…
— Тогава първо да отида да закуся?
— Иди. — позволи шефът. — А после намери Фома. Кажи му, че вече няма време за недомлъвки и преструвки. Нека провери Руната.
— Коя именно? — попитах аз с тона на човек, който всеки ден проверява Руни.
— Руната на Мерлин.
— А… — казах аз, започвайки бавно да съобразявам. — Мерлин… Нима тя не е в гроба?
Това го изтърсих напосоки, но по мълчанието на Хесер разбрах, че съм уцелил десятката.
— Антоне, ти откъде… — Той кратко изруга. — Намери Фома и поговорете сериозно! Аз също ще му се обадя.
— Слушам! — рапортувах аз. Прибрах телефона в джоба.
Значи така, а?
Има Руна. Руна в гроб. Гробът на Мерлин.
Но нали Мерлин е митологична личност? Крал Артур, рицарите на Кръглата маса, Мерлин… Нищо такова не е съществувало!
Да. Също така не съществуват Великият Хесер и Томас Римуващия. Също и побъркани вампири, момичета-върколаци, Светли целителки и непокорни млади магове, получили по недоглеждане Висше ниво на Сила…
Колкото и да е странно, настроението ми бързо се подобряваше. Може би защото делото излезе от мъртвата точка? Изтичах надолу по стълбите, поздравих предишния портиер и отворих вратата на ресторантчето.
Там нямаше нито един човек.
Само двама млади вампира и момичето-върколак.
Вампирите ядяха карпачо15. Галя — омлет. Чудно, обикновено след две трансформации подред върколаците лапаха месо с килограми.
— Добро утро. — поздравих аз.
Вампирите се усмихнаха криво и кимнаха. Галя започна да чопли омлета си с вилицата. Ясно: хормоналната вълна е стихнала и сега й е неудобно. Тя беше успяла да намери отнякъде дрехи — черни панталони, бяла блузка, сако с къси ръкави. Нещо подобно носят ученичките в японските анимационни филмчета.
— Привет. — казах аз, сядайки до нея. — Почина ли си?
— Ъхъ.
— Не те ли мъчеха кошмари? Стаята ти е доста подтискаща, нищо чудно, че се страхуваше да спиш там. Дизайнерът се е престарал, нали?
Галя ме погледна замислено. Лапна парче от омлета, сдъвка го и каза:
— Благодаря, Светъл. Но ти ми харесваш, наистина. Искаш ли да ти донеса нещо за ядене? Да те поглезя?
— Донеси. — съгласих се аз.
Момичето отиде до шведската маса — омлет и пържени яйца в нагряващи се съдове, хляб, салам, сирене, месо, малко зеленчуци. В ъгъла, до вратата към кухнята стоеше малък хладилник. Интересно, дали там държат кръвта за вампирите? Или барманът я сервира вечер? Сега барът беше празен, дори бирените кранове бяха покрити с разноцветни калъфки.
Телефонът ми зазвъня отново.
— Оставете ме да похапна. — помолих се аз, вадейки слушалката.
— Антон?
— Слушам ви, Фома.
— Станахте ли вече, Антоне?
— Да. Закусвам.
— Ще ви изпратя кола. Ще можете ли да излезете от хотела след пет минути?
— Ъ… — Аз погледнах към Семьон, който се беше появил на вратата. Семьон сияеше и радостно ми махаше с ръка. — Може ли да дойда с приятел?
— С тази, Тъмната? Момичето-върколак? Не си струва.
— Не, пристигна приятел от Москва. Светъл маг.
Фома въздъхна.
— Добре, Городецки. Пристигайте и двамата. Шофьора знае къде да ви откара.
— Трябва да ви питам нещо. — предупредих го аз.
Лермонт въздъхна отново.
— Боя се, че и аз трябва… да ви разкажа нещо. Побързайте, чакам ви.
Прибрах телефона и се усмихнах на натоварената с чинии Галя. Едновременно с нея се приближи и Семьон.
— Взех ви кафе, реших, че ще искате кафе, а не чай. — гордо каза момичето. Погледна подозрително към Семьон.
— О! Галочка Добронравова! — Семьон се усмихна широко. — Помня, помня… Как е в училище? Как е Марина Петровна?
По лицето на момичето избиха червени петна. Тя остави чиниите на масата.
15
Карпачо — тънки парчета сурово говеждо, съвсем леко опърлено на огън. Изобретено във Венеция през 1961 г. и е наречено така в чест на ренесансовия художник Виторе Карпачо, чийто картини изобилствали с всички оттенъци на червеното. Бел.прев.