— Представяш ли си, — доверително ми каза Семьон, — Галочка намразила учителката си по химия. И започнала да я плаши. Причаквала я вечер край дома й, предварително трансформирана, ръмжала и се зъбела. Представяш ли си? А мъжът на скромната учителка по химия се оказа скромен милиционер от патрулно-постовата служба. И на третата вечер, както се случва в приказките, излязъл той, леко притеснен от нашествието на агресивни кучета, да посрещне жена си от работа. Видял нашата Галочка, зъбеща се от храстите, разбрал, че това не е куче, а вълк, извадил пистолета и изстрелял целия пълнител. Впрочем, два от куршумите попаднали в дупето на Галя, докато е бягала от разярения пазител на реда. Завъртяха се нещата, изяснихме каква е работата, отидохме в дома на Галя, побеседвахме… Е, размина се без Инквизицията. Приключиха делото.
Момичето се обърна и избяга от столовата. Вампирите я изпратиха със замислени погледи.
— Не трябваше така. — казах аз. — Вчера тя се хвърли пред куршумите, за да ме спаси.
Семьон взе от чинията парче салам и го сдъвка. Въздъхна:
— Чиста соя… Че се е хвърлила пред куршумите — това е хубаво. А че е тормозила учителката?
— Това е лошо. — мрачно казах аз.
Натоварихме се в чакащото ни такси заедно със завития в халат робот-стрелец. Металния триножник стърчеше навън, но това не ни притесняваше.
Шофьорът беше човек. Явно единбургския Патрул използваше доста повече хора, отколкото е прието при нас. Бързо се измъкнахме от туристическия център и завихме някъде към залива.
— Благодаря, че ме извика. — каза Семьон, гледайки през прозореца с видимо удоволствие. — Доста се застоях в Москва… Разказвай, какво става тук?
Започнах да разказвам. Отначало Семьон ме слушаше със снизходителния интерес на стар опитен боец, на който новобранеца му разказва някакви ужасии. После стана по-сериозен.
— Антошка, сигурен ли си? За това, че Силата се стича там?
— Да помоля ли шофьора да обърне и да мине покрай „Подземията“?
Семьон въздъхна. Поклати глава. И каза кратко:
— Хранилище.
— Тоест?
— Тайник. Там е скрито нещо много важно.
— Семьон, все пак не мога…
— Антоне, представи си, че си много-много силен маг. И можеш, например, да ходиш до пето ниво на Сумрака.
— Не мога.
— Да си представиш?
— Не мога да ходя. Да си представя — да.
— Ами тогава си представи. Можеш да ходиш толкова дълбоко, колкото никой от известните ти Различни. Изведнъж ти се налага да скриеш нещо много ценно. Магически артефакт, мощно заклинание… или торба злато. Какво ще направиш? Ще го закопаеш в земята? Ще го намерят. Особено, ако това е магическа вещ — колкото и да я маскираш, тя създава около себе си смущения в Силата. Затова взимаш това нещо и влизаш дълбоко в Сумрака…
— И я оставяш там. Да предположим, на петия слой. — Аз кимнах. — Но предмет от нашия свят ще бъде изтласкан обратно…
— Точно затова ти трябва постоянен приток на Сила. Ами… както ако си поставил плаващ предмет на дъното на ваната. Ако го оставиш, ще изплува. Но ако отгоре го притиска поток вода…
— Разбрах.
— Имаш ли представа кой и какво е скрил там?
— Имам. — признах аз. — Само че първо ще попитам Фома.
В джоба ми телефона отново иззвъня. Ама що за наказание…
— Да? — без да гледам екрана, казах аз.
— Антоне, Хесер е.
Гласът на шефа беше някак странен. Сякаш беше притеснен.
— Слушам.
— Поговорих с Фома… той обеща да бъде откровен с теб. И със Семьон, щом сме почнали…
— Благодаря, Борис Игнатиевич.
— Антоне… — Хесер помълча. — Тук има още нещо… Поровихме се в миналото на Виктор Прохоров. И намерихме нещо.
— Е? — Вече разбирах, че не ме чака нищо хубаво.
— Снимката му не ти ли се стори позната?
— Обикновен младеж. Московска мутра, средностатистическа. — Усетих се, че ставам груб, както винаги, когато се вълнувам. — Във всеки институт такива младежи като него… са всеки втори.
— Опитай се да си представиш Виктор по-млад. Момче.
Честно опитах. И отвърнах:
— Получава се московски средностатистически ученик. Във всяко училище такива като него…
— Най-вероятно си го виждал, Антоне. И то не веднъж. Той е учил в един клас заедно със съседа ти, Костя Саушкин. Бил му е много добър приятел. Сигурно често му е ходил на гости. Мисля, че понякога се е срещал и с теб, размахвайки ученическата си чанта и смеейки се без причина.
— Не може да бъде. — прошепнах аз. Думите на Хесер ме стъписаха дотолкова, че дори не се учудих на цветистото му описание. Размахвайки чантата си и смеейки се? Като нищо. Ако във входа ти живеят деца, ти със сигурност ще се спъваш в чантите им, ще чуваш смеха им и ще настъпваш захвърлените дъвки. Но кой ще ти помни лицата…