— Антоне, това е истина. Единственият познат на Виктор вампир е бил Костя Саушкин.
— Хесер, но Костя загина16!
— Да, знам. — каза Хесер. — Или по-точно, ние смятахме така.
— Не е възможно да се е спасил. — казах аз. — По никакъв начин. На триста километра от Земята. Там няма Сила. Той изгоря в атмосферата. Той изгоря, разбираш ли, Хесер? Изгоря!
— Не крещи. — спокойно помоли Хесер. — Да, изгоря. Следихме скафандъра с радар до самият край. Но Антоне, ние не знаем дали Костя Саушкин е бил в този скафандър. Височината вече беше съвсем друга. Трябва да го обмислим. Трябва да го пресметнем.
Той прекъсна връзката. Погледнах към Семьон — той печално поклати глава:
— Антоне, чух всичко.
— Е?
— Ако не си видял труп, не бързай да погребваш.
Фома Лермонт живееше в предградията. В тих и скъп район с уютни къщички и поддържани градинки. Именно в градината ни посрещна. Шефът на единбургския Нощен Патрул седеше в дървена беседка, обградена с пълзящи растения, и редеше пасианс на малка издраскана масичка. В смачканите си сиви панталони и трикотажната риза той изглеждаше като мирен гражданин в предпенсионна възраст. Ако имаше и една камара внуци и внучки наоколо, щеше да изглежда като възрастен глава на голямо семейство. При появяването ни Лермонт вежливо се надигна, поздрави мен и Семьон, след което събра картите и промърмори:
— Не излиза…
— Фома, струва ми се, че е време да поговорим сериозно. — Погледнах към Семьон. — Нали не възразявате да присъства и колегата ми?
— Не възразявам. Хесер гарантира за него.
— Фома, днес говорих със Завулон от московския Дневен Патрул.
— Знам кой е Завулон.
— Той каза… помоли ме да ви попитам… посещавали ли сте скоро съседа си по гроб.
— Снощи… — тихо отвърна Лермонт.
— И Хесер… той питаше за Руната. Руната на Мерлин.
— Руната не е в гроба. — отвърна Лермонт. Погледна към Семьон. Попита: — Какво знаеш за Мерлин?
— Имало е такъв маг. — Семьон се почеса по темето. — Велик Светъл маг. Много отдавна.
Лермонт погледна към мен. Попита:
— А ти?
— Аз си мислех, че Мерлин е митичен персонаж. — честно отвърнах аз.
— И двамата сте прави по малко. — Лермонт се усмихна. — Великият Светъл маг Мерлин наистина е митичен персонаж. Истинският Мерлин е бил… доста по-неприятен. Да, разбира се, той е помогнал на малкия Артур да извади меча от камъка и да стане крал. Макар че Артур е нямал никакво право да претендира за престола… между нас казано. Мерлин не е бил завършен злодей. Той просто е постигал целите си с всички средства. Трябва да короноваме крал, който ще го слуша? Ще го короноваме. Кралят трябва да внушава на поданиците си уважение и любов? Разбира се, трябва, защо са ни излишни проблеми! Ще възпитаме краля като благороден и възвишен човек. Нека краля има свои, кралски играчки… красива кръгла маса и смели рицари. А знаете ли, че смъртта на Артур от ръката на дете, родено в определен ден, е била предсказана още преди раждането на Мордред? И знаете ли какво е направил благородния Артур?
— Страхувам се да предполагам.
Лермонт се усмихна. И цитира:
— „И тогава повели крал Артур да доведат при него всички младенци, родени в първия ден на май от знатни дами от знатни лордове; щото Мерлин разкри на крал Артур, че онзи, който ще погуби него и всичките му земи, ще се появи на света в първият ден на май. Затова повели той, да му бъдат изпратени всички, и много синове на лордове и рицари били изпратени при краля. Беше и Мордред изпратен при него от жената на крал Лот. Качили ги всички на кораб и тръгнали по море, някои били на четири седмици, а други и по-малки. И по волята на случая корабът стигнал до брега, където бил замъка, и се разбил, и тогава почти всички загинали, само Мордред бил изхвърлен от вълните, него го взел един добър човек и го отгледал, докато не навършил четиринайсет години, тогава го довел в двореца, както се разказва по-нататък, в края на книгата «Смъртта на Артур».
А много лордове и барони от Артуровото кралство негодували от това, че са им отнели и погубили децата, но вината за това хвърляли повече върху Мерлин, отколкото върху Артур. И от страх ли, от любов ли, но пазели мира“17.
— Достоен продължител на делото на цар Ирод. — измърмори Семьон.
Аз мълчах. Спомнях си анимационното филмче, което Надечка толкова харесваше. За малкият крал Артур. За смешният разсеян вълшебник Мерлин. Представях си продължението на това филмче — как възрастният Артур, нахъсван от Мерлин, заповядва да се натоварят на стар, ненужен кораб ревящите, плачещи, нищо не разбиращи бебета…