— Сам знаете, Борис Игнатиевич. — отвърнах аз. — Дайте ми истинско задание. Такова, че да съм принуден да се развивам.
В очите на Хесер проблесна ирония.
— Да, веднага. Ще организирам нападение над спец-хранилището на Инквизицията. Или ще те изпратя да щурмуваш офиса на Дневния Патрул.
Той бутна папката към мен:
— Чети.
Хесер отвори абсолютно същата папка и потъна в изучаване на изписаните на ръка листчета от ученическа тетрадка.
И откъде в офиса ни има от тези стари картонени папки с разнищени връвчици? Закупени са няколко тона през миналия век? Получени са наскоро от съдружието на надомно работещите инвалиди с хуманитарни цели? Произвеждат се в древния завод в град Мухосранск, собственост на мухосранския Нощен Патрул?
Но фактът си е факт — във века на компютрите, копирните апарати, прозрачните пластмасови „джобчета“ и красивите здрави папки с удобни фиксатори нашият Патрул използва опърпан картон и връвчици… Позор, срам пред чуждестранните колеги!
— Върху папките с органичен произход по-лесно се поставят защитни заклинания, които пречат на дистанционното проучване. — каза Хесер. — По същата причина за обучаване в магия се използват само книги. Текстът, набран на компютъра, не запазва магията.
Аз погледнах Хесер в очите.
— Дори не възнамерявах да ти чета мислите. — каза шефът. — Докато не се научиш да контролираш лицето си, това е излишно.
Сега и аз почувствах магията, обвиваща папката. Леко защитно-охранително заклинание, което за Светлите не представлява никакъв проблем. Впрочем, и Тъмните ще го махнат без особен труд, но ще вдигнат доста шум.
Отваряйки папката — Великият Хесер връзваше връвчиците на панделка — аз открих четири нови, още миришещи на печатарско мастило, изрезки от вестници, факс и три снимки. Три от изрезките бяха на английски и аз се съсредоточих първо над тях.
Първата изрезка беше кратка бележка за произшествие в туристическата атракция „Шотландски подземия“. Доколкото разбрах, в това заведение, което явно бе доста банален вариант на стая на страха, „поради технически проблеми“ е загинал руски турист. „Подземията“ били затворени, полицията провежда разследване и проверява дали трагедията не е по вина на персонала…
Втората изрезка беше далеч по-подробна. За „технически проблеми“ вече не се споменаваше. Текстът беше малко сух, дори педантичен. С нарастващо вълнение прочетох, че загиналият, двайсет и пет годишният Виктор Прохоров, учил в Единбургския университет, син на „руски политик“, е отишъл в „Подземията“ с годеницата си Валерия Хомко, долетяла от Русия, в чийто ръце е починал от загуба на кръв. В тъмнината на атракциона някой му е прерязал гърлото. Или нещо го е прерязало. Жертвата е седяла заедно с годеницата си в лодка, която бавно е плувала по „Кървавата река“, плитка канавка около „Замъка на вампирите“. Може би от стената е стърчало някакво остро желязо, което е ударило Виктор по шията?
Стигайки до това място аз въздъхнах и погледнах към Хесер.
— Ти винаги добре си се справял… ъ-ъ-ъ… с вампирите. — каза шефът, откъсвайки се за секунда от книжата си.
Третата изрезка беше от някакъв „жълт“ шотландски вестник. И ето тук, разбира се, авторът беше разказал страшна история за съвременните вампири, които в мрака на атракциона пият кръвта на жертвите си. Единствения оригинален детайл беше твърдението на журналиста, че вампирите обикновено не изсмукват до смърт жертвите си. Но руският студент, както подобава на руснак, е бил толкова пиян, че бедният шотландски вампир също се напил и затова се увлякъл.
Независимо от цялата трагичност на историята, аз се засмях.
— „Жълтата“ преса е еднаква по целия свят. — каза Хесер без да вдига поглед.
— Най-ужасното е, че всичко е било точно така. — казах аз. — Освен пиянството, естествено.
— Чаша бира на обяд. — съгласи се Хесер.
Четвъртата изрезка беше от някой от нашите вестници. Некролог. Съболезнования към Леонид Прохоров, депутат от Държавната Дума, чийто син трагично загинал…
Взех факса.
Това, както и предполагах, беше рапорт от Нощният Патрул в Единбург, Шотландия, Великобритания.
Необикновен беше само получателя — самият Хесер, а не оперативният дежурен или ръководителя на международният отдел. И тонът на писмото беше малко по-личен, отколкото е прието в официалните документи.
Съдържанието му не ме учуди.
„С прискърбие съобщаваме… според резултатите от щателно проведеното проучване… пълна загуба на кръвта… няма признаци на инициация… няма резултати от издиранията… привлечени са най-добрите… ако московският отдел счита за нужно да изпрати… предай най-топли поздрави на Олга, много се радвам за теб, стар ко…“