А аз започнах да търся сянката си върху пясъка.
Тя съществува. Не може да не хвърлям сянка. Непременно ще я намеря.
Иначе ще се случи нещо страшно.
Например — Мерлин ще възкръсне от мъртвите. И на помощ на Нощния Патрул на Единбург, вече понесъл тежки загуби, ще дойде огледален маг. Онзи, който въпреки всичко ще запази равновесието.
Фокусникът Егор.
И това ще бъде ослепителният миг на славата му — преди да загине, да се разтвори в сумрака, да бъде захвърлен в нищото от безжалостната воля на изначалните Сили.
Като че ли не сме използвали хора досега!
Аз заръмжах и направих крачка напред. Тази сянка не трябва да се търси по пясъка. Тази сянка е в самия мен.
Блъсна ме леден вятър — и аз пропаднах на петия слой на Сумрака.
С лице в зелената трева.
Духаше силен студен вятър. Слънчевата светлина се процеждаше през плаващите по небето виолетови облаци — тежки, сякаш от сняг. Хълмистата равнина, обрасла с висока бодлива трева, се простираше до хоризонта. Някъде далеч гърмяха гръмотевици и удряха мълнии — удряха обратно, от земята в небето, във виолетовите облаци.
Надигнах се и преглътнах — ушите ми бяха заглъхнали. Обичайното подтискащо усещане на Сумрака, настъпващата слабост, желанието по-бързо да излезеш в реалния свят, изчезнаха. Петият слой се оказа енергийно балансиран. Когато очите ми привикнаха и се вгледах, стана ясно че цветовете наоколо не са съвсем живи. Тревата е зелена — но бледа. Облаците са по-скоро сиво-сини, отколкото виолетови. Дори мълниите бяха някак приглушени и не дразнеха очите.
Но все пак… Тук определено може да се живее.
Огледах се. И в изпомачканата трева видях Стража.
Това беше голем — същество, сътворено от глина и оживено с магия. Нещо рядко срещано; отдавна никой не беше правил такова. Средновековен робот, който понякога са създавали за труд, но по често — за охрана.
Само че класическият голем приличаше на глинен човек и се оживяваше чрез руни, поставени в специален отвор (тук чувството за хумор на маговете падаше до умопомрачителни нива).
А този голем беше змия. Нещо като глинена анаконда с дължина десет метра, дебела колкото тялото на възрастен човек, а хищно озъбените глави се намираха и от двете страни на змията. Кожата — червено-сива, като лошо изпечена тухла. Очите на голема бяха отворени… и точно очите ме изплашиха повече от всичко. Те бяха съвсем като човешките.
Впрочем, защо „съвсем като“? Ако Мерлин е правил голема…
Точно в средата туловището изтъняваше и там имаше малка, колкото длан, вдлъбнатина. И в нея имаше сив квадратен камък с полуизтрити келтски надписи.
Да, странен голем. Руната не го оживяваше, а го убиваше.
Или по-скоро — обездвижваше, съдейки по злобният блясък в очите.
Аз се огледах още веднъж. Освен мен и неподвижния голем нямаше никого. Крадецът на гробове беше слязъл по-надолу.
Я сега!
Припомняйки си бойните заклинания, всичко най-мощно, което успях да науча и за които ми стигаха силите, аз ги „окачих“ за бързо използване. Трябва да бъда готов за бой във всеки момент. Естествено, ако успея да вляза по-надълбоко…
— Почакай, Антоне!
От въздуха се появиха трима — Лермонт, Семьон и непознатият негър. При това и негъра, и Семьон бяха буквално измъкнати от Лермонт, който ги държеше за ръцете. Силен е, ох, колко е силен…
— Красота! — Семьон се огледа възторжено. — Уф… значи ето къде…
Той видя голема и млъкна. Приближи се и предпазливо го подритна. Поклати глава.
— Брей… какъв звяр… Ти ли го уби, Антоне?
— Страхувам се, че не може толкова лесно да се убие. — Аз му показах Руната. Обърнах се към Фома: — Продължаваме ли, господин Лермонт?
— Ще можеш ли?
— Ще опитам.
Лермонт съмнително поклати глава. Погледна към подчинения си и каза:
— Ти няма да успееш. Домъкнах ви заради… тази твар. Но по-нататък няма да успеете. Чакайте колкото можете и излезте.
Той въздъхна дълбоко — и се разтвори във въздуха.
Аз направих крачка напред.
Нищо.
Още една крачка. Още и още.
— Не става ли? — съчувствено попита Семьон.
Какво става, слязох на петия слой, тук е съвсем спокойно, а аз не мога да се потопя надолу!
Крачка. Още една. Къде ми е сянката?
— Антоне… — Семьон ме хвана за рамото и ме разтърси. — Антоне, спри. Напразно хабиш сили.
— Ще мина. — прошепнах аз. — Трябва…
— Нищо не трябва. Лермонт е по-опитен. Той сам ще се справи.
Аз поклатих глава. Опитах се да се отпусна. Тук влязох с яростта… може би надолу ще сляза чрез спокойствието? Пред мен е само вододела. Тънката ципа повърхностно напрежение между световете, граница, след която, както се оказва, жизнената Сила започва да нараства. Първият слой на практика е мъртъв, изсушен, безплоден. Втория е малко по-жив. Третият и четвъртият започват да приличат на нашия свят. Петият… петият е почти годен за живот. Тук вече има цветове, тук е хладно, но не дотолкова, че да замръзнеш, тук расте трева, валят дъждове, бушуват странни бури. Какво ли ще има на шестия? Трябва да разбера накъде се стремя. В свят, покрит с лед, умиращ и гаснещ? Където е трудно да се диша, тежко е да се ходи и не може да се разговаря?