Малко по-надалеч видях и Брус. Господарят на вампирите вече не изглеждаше като ходещ труп, дори бузите му се бяха позачервили. Той беше клекнал в ъгъла и пиеше нещо от чаша. Не се загледах какво по-точно.
— Ама че работа! — каза Семьон, въртейки глава. Видът му беше напълно щастлив. — Не съм и предполагал, че ще бъда на петия слой, сякаш съм Великия Хесер или Томас Римуващия. Ох… Сега и от смъртта не ме е страх…
Той ми намигна.
— Ще ти зашия устата. — с много познати интонации каза Лермонт. — Петото ниво на Сумрака не е тема за сплетни.
— Аха. — бързо се съгласи Семьон. — Аз само така, дрънкам от глупост…
— Фома… — Аз протегнах ръка и помогнах на мага да се изправи. — Благодаря… че се върнахме. И за това, което ми показахте — благодаря.
— Да тръгваме. — Фома бързо влезе в съседната стая, при „пристана“, където желязната лодка се полюшваше над тъмната вода. Аз — след него. Лермонт постави над нас „Чадър от Тишина“ — шумът веднага затихна. — Искаш да питаш нещо ли?
— Да. Кои са те?
— Не знам. — Фома извади носна кърпичка и изтри потта от лицето си. — Вече има няколко опита да се докопат до наследството на Мерлин. Но не съм сигурен, че са точно тези Различни… Последният опит беше преди повече от век. И освен това, никой преди не е въвличал толкова много хора… Това е много сериозно, Антоне. Но ни провървя — Мерлин озадачи всички с третия си ключ.
— Какво означава онзи стих?
— Загадка. По онова време много обичаха загадките, Антоне. Смяташе се за добър тон да дадеш възможност на противника да победи себе си. Призрачна, но все пак — възможност.
— Едно е ясно — освен да се влезе директно на седмия слой, има и заобиколен път. — казах аз.
— Така изглежда. Но не знам какво да ти кажа. А и да знаех — нямаше да ти кажа.
— Ще пазиш тайника на Мерлин до края на времето?
— Докато мога. — Лермонт повъртя в ръката си Руната на Мерлин. Въздъхна: — Поне Стражът отново пази петия слой. И този път врагът отново ще трябва да я вземе.
— Унищожи я, Фома!
Той поклати глава:
— Няма прости решения, Антоне. Ако се унищожи Руната, Стражът също ще изчезне. Ще я скрия по-добре. Няма нужда да знаеш как. И… благодаря за помощта…
— Това да не означава „изчезвай оттук“? — усмихнах се аз.
— Това означава „благодаря за помощта“. Колкото повече странични лица има, толкова повече шум ще се вдигне около станалото. Благодарен съм и на теб, и на Семьон. Ще ви изпратя билетите в хотела.
— Ясно. Благодаря и на вас, Фома. — Аз се поклоних. — Светлината да е с вас!
— Почакай. — меко каза Томас. Приближи се и неочаквано ме прегърна. — Казвам ти „благодаря!“. Не се обиждай. Сега ще имаме много проблеми и много гости от Инквизицията. Нима искаш да останеш тук още месец?
— Пази Венеца, Фома. — казах аз след кратка пауза.
— Мисли над това, което видя, Антоне. Сигурен съм, че са замесени твои сънародници. Върви към тайната от своята страна — и ще се срещнем пак.
— Ще намеря кой от нашите е замесен и ще му дам да се разбере. — обещах аз. — Довиждане, Томас Римуващия!
И, вече стигнал до вратата, добавих:
— А, да — свикнали сме да летим първа класа!
— Кажете благодаря, че няма да ви изпратя като багаж. — със същия тон отвърна Фома. После се обърна и тръгна назад, при сътрудниците си.
ЕПИЛОГ
— Наистина, лоша поличба е да кажеш на приятел в боя, че пак ще се срещнете. — мрачно каза Семьон. — Дори минутка не му остана да се видим. А ние, като последните глупаци, се връщаме обратно. Поне седмица да бяхме останали… ще идем на езерото, ще половим рибка…
— Семьон, като се появи Инквизицията, ще заседнем тук за цял месец.
— А какво му е лошото?
— Аз съм семеен човек.
— Ох, вярно… — Семьон въздъхна. — Малка дъщеричка… ходи ли вече?
— Семьон, стига си се правил на глупак.
Спряхме пред входа на хотела. Семьон се ухили и се почеса по врата.
— Ех… колко време имаме?
— Пет-шест часа. Ако има билети за вечерния полет.
— Ще ида до лавката да купя сувенири. За теб да взема ли?
— Какво по-точно?
— Как какво? Уиски и шарфове. На мъжете — уиски, на жените — шарфове. Обикновено вземам по пет и от двете.
— Добре. — Аз махнах с ръка. — Само че ми вземи и детски шарф, ако видиш. Някой по-весел.
— Непременно.
Влязох в хотела. Портиерът го нямаше на регистрацията, но имаше плик с голям надпис „Anton Gorodetsky“. В плика лежаха три билета първа класа — за мен, Семьон и Галя Добронравова. Фома не само че работеше с невероятна оперативност, но и не беше забравил за момичето-върколак.