Качих се на четвъртия етаж и почуках на вратата на тъмния лукс. Никакъв отговор. Заслушах се — някъде зад вратата шуртеше вода. Извадих билета на Галя от плика и го пъхнах под вратата.
Изрових ключа от джобовете и влязох в стаята си.
— Бавнобавноидидокреслотоиседни. — каза рижият младеж, който в „Подземията“ ми се представи като Жан.
Позицията му беше великолепна. До прозореца, през който бликаше ослепителна слънчева светлина. Сянката ми беше някъде зад мен — не можеш да влезеш.
— Бавноивнимателноидикъмкреслото. — избърбори младежа.
Той беше ускорен, обгръщаше го зелено сияние, идващо от амулета в ръката му: на пръв поглед — обикновено герданче от мъниста, каквито плетат хипитата. Сега рефлексите му превъзхождаха човешките. А като се вземе предвид автомата „Узи“, чийто пълнител грееше в червено от омагьосаните куршуми, беше глупаво да се възразява.
— Говори по-ясно. — помолих го аз, докато сядах в креслото. — След като не ме уби веднага, значи има за какво да говорим.
— Грешишвълшебнико. — каза младежа и аз обърнах внимание на това смешно, детско „вълшебнико“. — Наредихамидатеубия. Ноазискамдатепитамнещо.
— Питай.
Трябва ми сянка. Трябва да завъртя глава, да видя сянката си и да се гмурна в Сумрака. Там ще съм по-бръз от него.
— Невъртиглава! Акопогледнешкъмсянкатасищестрелямведнага. Колкосте?
— Какво?
— Колкотакивакатотебимапоземята?
— Ами… — Аз се замислих. — Имаш предвид Светли или Тъмни?
— Всеедно!
— При-и-ибли-и-изи-и-ите-е-елно-о все-е-еки де-е-есе-е-ето-о-охи-и-иляде-е-н. — проточих аз. Не да се заяждам, а да убедя младежа, че твърде много се е ускорил. Впрочем, дали той може да регулира действието на амулета?
— Мамкавимразяви. — каза младежа. — Трябвадатипредамчесипредалприятелизаслужавашсмърт…
На вратата се почука. Погледът на младежа се метна към вратата. Отново се върна към мен. С едно движение свали покривката от масата и я метна върху автомата, който продължаваше да сочи към мен. Нареди:
— Отговори!
— Кой е? Отворено е! — извиках аз.
Ако е Семьон — имаме някакви шансове.
Вратата се отвори и влезе Галя. Но в такъв вид, че направо ми секна дъха. Къса черна поличка, почти прозрачна розова блузка — Лолита нервно пуши в ъгъла.
И Жан замръзна.
— Привет. — момичето дъвчеше нещо. Съсредоточи се — и наду огромен балон. Балонът се пукна и Жан трепна. Уплаших се, че ще започне да стреля, но се размина. — А ти кой си?
Тя хвърли на Жан такъв поглед, че убиецът се изчерви. И успя да избърбори и измърмори едновременно:
— Дойдохнагости.
— Е, за приятелите на Ентъни — с отстъпка. — Галя намигна на младежа. Приближи се до мен, поклащайки бедра. Каза: — Забравих си гащичките при тебе, да си ги виждал?
Успях само да поклатя глава.
— А, майната им. — реши Галя. И започна бавно да се навежда, протягайки устните си към моите, предоставяйки на Жан възможност да се загледа… дори не искам да си помисля в какво!
Но той се загледа.
— Приготви се. — прошепна Галя. Очите й бяха сериозни и разтревожени. Но тя все пак докосна устните ми — и в очите й блеснаха палави искрици…
Само миг преди да се преобрази във вълчица. Грубо, страшно, пръскайки капки кръв и парчета кожа, без да губи време за пълноценен морфинг. Преобрази се — и черната рошава сянка скочи към убиеца.
Той започна да стреля в момента, в който пратих към него две Тройни Остриета.
Първото му отсече ръката с автомата и откъсна парче от торса му. Не разбрах веднага къде попадна второто. Надигнах се и скочих към гърчещата се на пода вълчица. Тялото й пое всички куршуми, предназначени за мен. Не толкова много — пет или шест куршума. Ако не бяха омагьосани…
Жан стоеше и се олюляваше. Гледаше ме с безумни очи.
— Кой те изпрати? — изкрещях аз, удряйки го с Доминантата, заклинание за абсолютно подчинение.
Жан трепна, опита се да отвори уста — и главата му се разлетя на три части. Вторият ми заряд попадна в главата му.
Тялото се олюля и рухна на пода до момичето-вълк. От артериите, пулсирайки, бликаше кръв.
Ако беше вампир, а не върколак…
Аз се наведох над нея — и видях, че момичето се преобразява обратно в човек.
— Недей! Ще умреш!
— Така или иначе ще умра. — отчетливо каза тя. — Не искам… като звяр…
— Ти не…
В гласът й се промъкна ирония:
— Глупав… Светъл…
Станах. Ръцете ми бяха целите в кръв. Под краката ми жвакаше кръв. Обезглавеното тяло на убиеца потръпваше.