— Тук какво… — Семьон застина на прага. Потърка лицето си с длан. Изруга.
В другата ръка носеше два плика. Единият — с бутилки. Другият, сигурно, с шарфове.
— Тук? Вече нищо. — Гледайки мъртвото момиче, казах аз. — Вече всичко.
Купих магнитче за Завулон на аерогарата в Единбург, докато Лермонт и Семьон преоформяха билетите. Сега ни трябваха само две места за пътници и билет за извънреден товар — дълга дървена кутия с наложени върху нея заклинания. Едното заклинание предпазваше съдържанието от разлагане. Второто убеждаваше митничарите, че няма никаква нужда да проверяват този сандък — в него се превозват безобидни ски.
Магнитчето беше банално, но красиво: фигура на шотландец в килт и с гайда. Прибрах го в джоба, после постоях пред стелажа с картички. Избрах една, с кралският замък, и я прибрах в пътеводителя по Великобритания. Още нямах никакво основание да я изпращам на Лера. Но много се надявах, че рано или късно ще успея да изпълня даденото обещание.
Семьон беше непривично тих. Не си припомняше как са изглеждали самолетите в зората на авиостроенето, не се превземаше. Минахме през граничния и митнически контрол и заехме местата си в самолета. Семьон извади плоска бутилчица уиски и ме погледна въпросително. Ударихме по глътка директно от гърлото, заработвайки неодобрителния поглед на стюардесата. Тя незабавно се скри в ъгъла, върна се с чаши и няколко бутилчици и мълчаливо ги връчи на Семьон.
— Не тъгувай. — тихо каза Семьон. — Тъмните винаги си остават Тъмни. Тя щеше да порасне и да стане чудовище. Най-вероятно.
Аз кимнах. Той е прав, естествено. И това е длъжен да разбере дори такъв глупав Светъл като мен…
Облегнах се назад и затворих очи. Помислих си, че забравих да проверя вероятностите — дали самолетът няма да катастрофира. Е… какво значение има. Хората летят, без да мислят за лошото. Ще опитам и аз така…
— Прегледах реалностите. — каза Семьон. — Излитаме с десет минути закъснение, но ще пристигнем навреме. Попътен вятър — провървя ни, а?
Аз надянах слушалките за еднократна употреба от пластмасовото пликче и мушнах накрайника в куплунга, скрит в подлакътника. Защраках с бутоните, избирайки си канал. Спрях, когато чух позната песен:
ЧАСТ ВТОРА
ОБЩ ВРАГ
ПРОЛОГ
Инспекторът по пожарна безопасност посочи ароматната пръчица, тлееща в пепелника.
— Какво е това?
— Опиум. — замечтано отвърна момичето.
В счетоводството настъпи тишина. По лицето на инспектора избиха червени петна.
— Не се шегувам. Какво е това?
— Ароматична пръчица, индийска. Нарича се опиум. — Момичето се озърна към колежките си и смутено добави: — Ама то само така се казва, да не си помислихте нещо? Всъщност тук няма никакъв опиум!
— В къщи си пушете ако щете опиум, ако щете — коноп. — Инспекторът демонстративно наплюнчи палеца си и угаси пръчицата. — А тук… наоколо е пълно с хартия!
— Аз внимавам! — възмути се момичето. — И пепелникът е специален, виждате ли? Пепелта пада на керамична подставка. Приятно мирише, на всички им харесва…
Тя говореше меко и успокоително, с онзи тон, с който възрастните говорят на малките деца. Инспекторът понечи да каже още нещо, но в този момент се намеси възрастната жена, седяща отделно, на най-голямото бюро, с лице към останалите счетоводителки:
— Верочка, извинявай, но инспекторът е напълно прав. Мирисът е много тежък. Вечер ме боли глава от него.
— Сигурно в Индия прозорците постоянно са отворени. — намеси се в разговора трета жена. — Затова и горят тези аромати. Там хигиената им е доста лоша, помийните им ями са наблизо, всичко гние много бързо заради климата. И трябва да подтиснат миризмата. А при нас защо?
Четвъртото момиче, връстница на Вера, се изхили и заби поглед в екрана на компютъра си.
— Ами… да бяхте ми казали! — възкликна Вера. В гласът й се доловиха сълзи. — Защо не ми казахте?
— Не искахме да те обиждаме. — каза най-възрастната.
Вера скочи и, притискайки длани към лицето, избяга в коридора. Токчетата изтракаха по паркета, глухо хлопна вратата на тоалетната.
— Трябваше да й го кажем, рано или късно. — с въздишка каза възрастната жена. — Вече не мога да ги понасям тези свещички. То не беше опиум, жасмин, канела…
22
Кирил Комаров. „У входа в рай“.
В оригинал: