Аз разперих ръце:
— Предавам се. Добре, готов съм. Накъде? Към кратера на вулкана? Под ледовете на Антарктика? В космоса?
— В космоса, както знаеш, нямаме работа. — Хесер се намръщи. — Има малка надежда… много малка. Възможно е някой от приятелите на Мерлин да се досеща какво е имал предвид.
— Значи трябва да намерим жив връстник… — започнах аз.
— Аз съм му връстник… повече или по-малко. — със скучен глас каза Хесер. — Но, уви, не се познавах с Мерлин. Нито когато беше Светъл, нито когато стана Тъмен. Какво ме гледате така? Да, това е възможно. Понякога. За Висшите. Не е там работата… надявам се, че никой от вас не възнамерява да си сменя цвета?
— Борис Игнатиевич, не протакайте. — помолих аз.
— Мерлин беше приятел… доколкото това изобщо е възможно, с Различен, когото познавах под името Рустам.
Спогледахме се със Семьон. Той сви рамене. Олга също изглеждаше озадачена.
— Той имаше много имена. — продължи Хесер. — Някога той също беше в Патрула. Много, много отдавна. Някога бяхме приятели. Много пъти си помагахме в боя… много пъти сме спасявали живота един другиму. После станахме врагове. Въпреки че той беше, и си остава Светъл.
Хесер помълча. Явно не му се искаше да си спомня за това.
— Той е жив и сега. Живее някъде в Узбекистан. Не знам къде точно, той ми е равен по Сила и може да се маскира. Отдавна не служи в Патрула. Най-вероятно живее като обикновен човек. Ще трябва да го намериш, Антоне. Да го намериш и да го убедиш да ни помогне.
— Ъхъ. — казах аз. — Какво е за нас Узбекистан. Раз — и съм го претърсил, два — намерил съм криещ се маг, който е по-силен от мен…
— Не съм казвал, че е лесно. — призна Хесер.
— Три — уговорил съм го да помогне.
— Тук вече е по-лесно. Работата е там, че ме е спасявал шест пъти. Аз него — седем. — Хесер се ухили. — Той ми е длъжник. Дори и да продължава да ме ненавижда. Ако го намериш, той ще ти отговори.
В гласа на Хесер нямаше убеденост и всички почувстваха това.
— Не е сигурно, че изобщо знае нещо! — казах аз. — А дали е жив?
— Преди десет години беше жив. — каза Хесер. — Разпознат е от моя помощник, девона. И е разказал за това на сина си.
— Великолепно. — кимнах аз. — Просто забележително. Сигурно, както е прието, трябва да тръгна на път без оръжие и сам?
— Не. Ще тръгнеш на път екипиран с всичко необходимо, дебела пачка пари и торба полезни артефакти.
Трябваха ми няколко секунди, за да разбера — шефът изобщо не се шегува.
— И не сам. — добави Хесер. — С теб ще тръгне Алишер. На изток силата и парите не са най-важното. Далеч по-важно е за теб да гарантира някой свой.
— И Алишер… — въздъхна Иля.
— Извинявай. — без ни най-малка вина в гласа отвърна Хесер. — Ще смятаме, че сме във военно положение. Още повече, че е точно така.
Рядко ми се случва да се връщам в къщи посред бял ден. Ако си патрулирал, прибираш се чак сутринта. Ако ти предстои обикновен работен ден, преди седем не можеш да се измъкнеш от работа. Дори и да имаш способността да предсказваш задръстванията — с какво ще ти помогне това, ако всички пътища са натоварени?
И, разбира се, всяка жена и без магия знае, че мъжът й не се прибира рано от работа току-така.
— Татко. — съобщи Надя. Естествено, тя чакаше на вратата. Тя предвиждаше пристигането ми от момента, в който се приближавам до входа — ако е заета с някоя важна детска работа. Ако й е скучно — от момента, в който излизам от офиса.
Опитах се да взема дъщеря си на ръце. Но явно тя се интересуваше повече от анимационните филмчета по телевизията: от хола се чуваше пискливо „Ля, ля, ля-ля-ля, ля-ля, ля-ля-ля-ля!“. Дъщерният дълг беше изпълнен, татко е посрещнат от работа, в ръцете и джобовете му не е открито нищо интересно.
Така че Надечка ловко се изплъзна от ръцете ми и хукна към телевизора.
Аз се събух, хвърлих на шкафчето купеният по пътя „Автопилот“, влязох в хола, пътьом потупвайки дъщеря си по главата. Надя замаха с ръце — закривах й екрана, на който еднорог син лос караше ски.
Светлана надзърна от кухнята. Внимателно ме погледна. Изхъмка и отново се скри.
Оставих опитите да изпълня бащинските си функции за по-добри времена и влязох в кухнята. Светлана вареше супа. Изобщо не мога да разбера, защо жените прекарват толкова много време до печката. Какво толкова правят там? Хвърляш във водата месо или кокошка, включваш печката и всичко се вари само. След час слагаш фиде или картофи, някакви зеленчуци — и ето ти готова храна. Е, трябва да не забравиш да посолиш, това е най-важното.
— Сам ли ще си приготвиш багажа? — попита Светлана без да се обръща.
— Хесер ли се обади?