— Не.
— Гледала си в бъдещето?
— Нали ти обещах, че няма да правя това, освен ако поискаш… — Светлана млъкна за момент, защото се приближих до нея и я целунах по врата. — Или без крайна необходимост…
— Тогава защо питаш за багажа?
— Антоне, когато се връщаш от работа посред бял ден, вечерта си лягам сама. Или те пращат на патрул, или в командировка. Но ти патрулира преди два дена, обстановката в града е спокойна…
В хола Надя се засмя. Надзърнах през вратата — лосът-скиор, опулил очи, се носеше право към колона дребни и явно малолетни зверчета, вървящи край пропастта. Ох, какво ще стане сега…
— Светле, сигурна ли си, че Надя може да гледа такива филмчета?
— Нали гледа новините. — спокойно отвърна Светлана. — Не се измъквай. Какво става?
— Отивам в Самарканд.
— Имаш интересна география на командировките. — Светлана загреба с лъжица от супата, подуха я и я опита. — Безсолно… Какво се е случило там?
— Нищо. Все още нищо.
— Бедните узбеки. Ако идеш там, непременно нещо ще стане.
— Днес Хесер свика съвещание. Събра Висшите и първо ниво…
Накратко преразказах на Светлана всичко, за което говорихме. За мое учудване нямаше никаква реакция — дори когато й съобщих, че Надя ще бъде охранявана от двама Светли и двама Тъмни мага. Или по-точно, реакцията й беше именно такава, каквато предсказваше Олга.
— Хесер все пак е юнак. — каза Светлана. — Мислех да му позвъня… и да поискам охрана.
— Ти наистина ли… смяташ?
Светлана ме погледна. Кимна. Добави:
— Докато съм наблизо, Надя е в безопасност. Повярвай ми, и трима Висши ще стрия на прах. Но по-добре да се застраховаме. Кога отлиташ?
— След пет часа. От Шереметиево.
— Семьон ще те откара за час. Имаш още два часа. Хапни, после ще ти приготвим багажа. Колко време ще си там?
— Не знам.
— А тогава колко чорапи и бельо да ти приготвя? — разумно попита Светлана. — Не мога да си представя, че ще переш по пътя.
— Ще купя ново и ще изхвърля старото. Хесер ми обеща цял куп пари.
— Интересно какво разбира под „куп“. — със съмнение отвърна Светлана. — Ще ти приготвя пет чифта бельо. Сядай на масата, ще сипя супа.
— Тате! — извика от хола Надя.
— Какво, дъще? — отзовах се аз.
— Тате, а чичо Афанди ще ми подари ли герданче?
Ние със Светлана се спогледахме — и бързо влязохме в хола. Дъщеря ни продължаваше да гледа анимационни филмчета. На екрана компания от разноцветни зверчета се събираше около огъня.
— Надечка, какъв чичо?
— Чичо Афанди. — без да се откъсва от екрана, каза дъщеря ни.
— Какъв Афанди? — търпеливо повтори Светлана.
— Какво герданче? — уточних аз.
— Чичкото, при когото отива татко. — съобщи Надя с интонацията „какви сте глупави възрастните!“. — А герданчето е синьо. Красиво е.
— Откъде знаеш при кого отива татко? — продължаваше разпита Светлана.
— Сега говорихте за това. — невъзмутимо отвърна Надя.
— Не сме говорили. — възразих аз. — Говорихме, че отивам в командировка в Узбекистан. Това е една красива страна на изток, там някога е живял чичо Хесер. Помниш ли чичо Хесер? А за Афанди не сме говорили.
— Значи ми се е сторило. — отговори Надя. — Няма никакъв чичо.
Светлана поклати глава и ме погледна укорително. Аз разперих ръце — да, виновен съм, напразно се намесих. Мама би измъкнала много повече…
— Но герданче има. — непоследователно добави Надя. — Донеси ми, става ли?
Повече нямаше смисъл да питаме за чичо Афанди. Надечка спонтанно предвиждаше бъдещето още от тригодишна възраст. Но предсказваше несъзнателно и веднага щом започнехме с въпросите „откъде знаеш това?“, момичето млъкваше.
— Виноват. — покаях се аз. — Извинявай, Светле.
Върнахме се в кухнята. Светлана мълчаливо ми сипа супа, наряза хляб, извади ми лъжица. Понякога ми се струва, че играе ролята на обикновена жена с подчертана ирония. Но, в края на краищата, това беше неин избор. Хесер би изпаднал във възторг, ако Светлана се върнеше в Патрула.
— Рустам има много имена… нали така е казал Хесер? — замислено попита Светлана.
— Ъхъ. — казах аз, сърбайки супа.
— Може да се предположи, че сега го наричат Афанди.
— Всичко е възможно. — Не че много разчитах на това, но в моята ситуация не трябваше да пренебрегвам и най-съмнителната следа. — Ще разпитам.
— Добре, че Алишер ще е с теб. — отбеляза Светлана. — Оставяй го той да говори. Изтокът е тънка работа.
— Много свежа мисъл… — кисела казах аз. — Извинявай. Днес цял ден слушам мъдри мисли за Изтока. Реките от красноречие вече са напълнили езерото на моето внимание, о рахат-локум на моето сърце!