Ето. Едва съм пристигнал — и неизвестно откъде изскочи обръщението „бащице“, а в отговор получих поредната цветиста мъдрост на Изтока. Попитах:
— Някой от великите ли го е казал?
— Дядо ми го казваше. Той беше червеноармеец. После беше враг на народа. После — директор на колхоза. Да, той беше велик.
— Случайно да се е казвал Рустам? — поинтересувах се аз.
— Не, Рашид.
Машината се измъкна от паркинга, аз се наслаждавах на вятъра, духащ през прозореца. Въздухът беше свеж и не миришеше както в Русия. Пътят също се оказа хубав, дори по столичните мерки. Дърветата отстрани правеха сянка и създаваха усещането, че вече сме в града.
Таксиджията замислено каза:
— Климатик… Сега всички обещават на пътниците прохлада. А нима нашите деди и прадеди са имали климатик? Отваряли са прозореца на колата си и са били доволни!
Аз погледнах с недоумение към шофьора. Той се усмихна:
— Шегувам се. От Москва ли идвате?
— Да.
— Съвсем без багаж… Ай-ай-ай! — Той поцъка с език. — Да не са го загубили?
— Спешна командировка. Нямаше време за багаж.
— Спешна? В нашия град няма нищо спешно. Преди хиляда, две, три хиляди години градът си е стоял. Той е отвикнал да бърза.
Аз свих рамене. Наистина, таксито вървеше някак мудно, но това не дразнеше.
— И къде отиваме? Имаме хотел „Самарканд“, имаме хотел…
— Не, благодаря. Не съм дошъл да спя. Трябва ми базара. Сиабския, в Стария град.
— Правилно! — въодушеви се шофьора. — Човекът знае къде отива и защо. Долетя — и веднага на базара. Без вещи, без жена, без проблеми — така трябва да се живее! Но нали си взел пари, щом отиваш на базара?
— Взех. — кимнах аз. — Закъде без пари на базар? А колко ви дължа? И какво вземате — соми29, рубли?
— Ако ще да са долари или евро. — безгрижно отвърна шофьорът. — Колкото искаш, толкова ще дадеш. Виждам, че си добър човек — защо да се пазарим. Добрият човек ще се притесни да не плати малко на бедния таксиджия. Сам ще плати повече, отколкото съвестта ще ми позволи да поискам.
— А вие сте добър психолог. — засмях се аз.
Шофьорът кимна:
— Добър? Да… сигурно. Защитавах докторска дисертация в Москва. Много отдавна… — той помълча. — Но сега не са нужни психолози. Като такси печеля повече.
Той замълча. Аз също не намерих какво да отговоря. Но вече бяхме в града и след малко шофьорът започна да изброява какво непременно трябва да посетя в Самарканд. Три медресе30, образуващи архитектурния ансамбъл Регистан, джамията Биби-Ханъм… Между другото, всичко това е близо до най-добрия самаркандски базар, Сиабския, чиято слава, както вече е ясно на шофьора, отдавна е стигнала до Москва. Базарът също трябва да бъде посетен, и то най-напред. Да не идеш е просто грешно. Но аз съм правилен човек и няма да направя такава грешка…
Сигурно шофьорът би се разстроил много, ако ме беше видял как отминавам входа на базара. Не, разбира се, че смятах да го посетя. Работата си е работа, но трябва да отнеса със себе си и някакви впечатления!
Но не сега.
Така че се измъкнах от шумната тълпа край входа на базара, отминах ято японци (и тук дойдоха!), както винаги окичени с миниатюрни фотоапарати и камери — след което заобиколих Биби-Ханъм. Джамията наистина впечатляваше. Керамичната облицовка на огромния купол блестеше на слънцето. Входният портал беше толкова огромен, че според мен надминаваше Триумфалната арка в Париж, а липсата на барелефи по стените напълно се компенсираше от заплетената шарка на опечените в синьо тухли.
Но сега ме очакваше не помпозно-туристически район.
Във всеки град има улици, които са построени под нещастна звезда. Те не винаги са в покрайнините. Понякога са до мрачни фабрики, понякога са до железопътни линии или автомагистрали, понякога — до някой парк или оцелял по недоразумението на градските власти овраг. Там се заселват неохотно, но и рядко напускат — сякаш сковани от някаква дрямка. И животът там тече по съвсем различни закони и в съвсем друго темпо…
Помня един район в Москва, където до обраслия с дървета овраг минаваше еднопосочна улица. Уж най-обикновен жилищен район — но сякаш скован от дрямка. Бях там през една зимна вечер по фалшив сигнал — вещицата, която правеше отвари, имаше лиценз. Автомобилът замина, а мен ме оставиха да съставям протокол за взаимна липса на претенции, после излязох на улицата да се опитам да хвана кола — не ми се искаше да викам такси и да чакам в апартамента на вещицата. Въпреки ранния час беше съвсем тъмно. Валеше сняг. По улицата нямаше никакви хора, явно всички излизащи от метрото тръгваха в друга посока. Автомобилите също изчезнаха някъде, а тези, които все пак минаваха, не желаеха да спират. А до самия овраг, опасан с ниска ограда, имаше малко паркче-атракцион: будка за билети, две-три въртележки, детско влакче — кръг от релси с диаметър десетина метра. И в пълна тишина, под валящия от небето мек сняг, на фона на черната, мъртва пропаст, малко локомотивче с два вагона се движеше в кръг, звънтейки и мигайки с разноцветни светлини. В първото вагонче седеше абсолютно неподвижно, покрито от навалелия сняг, петгодишно момче с голяма шапка-ушанка и със здраво стисната в ръка пластмасова лопатка. Сигурно това беше детето на касиерката, която е нямала на кой да го остави в къщи… Уж нищо особено, но ми стана толкова неприятно, че се принудих да спра минаващият край мен камион и да избягам към центъра на града.