Горе-долу в такъв район се намираше и офисът на Нощния Патрул. Не ми трябваше карта, и така чувствах накъде да вървя. И ми трябваха само десет минути от базара, от самият център. Но сякаш попаднах в друг свят. Не, не в ярка източна приказка, а в нещо средно, което можеш да срещнеш и в азиатските републики на бившия Съветски Съюз, и в Турция, и в южните страни на Европа. Полу-Европа, полу-Азия, взела не най-добрите черти от двете части на света. Много зеленина, но с това се изчерпва хубавото — сградите са прашни, мръсни, овехтели, дву- или триетажни. Ако не бяха толкова еднообразни, щяха да радват окото на туриста. Но тук и това липсва, всичко е унило и еднотипно: изронени стени, мръсни прозорци, отворени външни врати, окачено по просторите пране. Някъде от дълбините на паметта ми изплува термина „скелетно-камъшитено домостроене“. Въпреки унилата канцеларщина, той характеризираше тези сгради, построени „временно“, но престояли повече от половин век.
Офисът на Нощния Патрул се намираше в голяма, но едноетажна къща — също остаряла, с малка градинка около нея. Хрумна ми, че такова място е много подходящо за малка детска градина, пълна със смугли, чернокоси деца.
Но тукашните деца отдавна бяха пораснали. Заобиколих паркираното до оградата „Пежо“, отворих вратичката, отминах саксиите, в които се бореха за живот изсъхващи цветя и с потръпване прочетох старата табелка в съветско-бюрократичен стил, окачена на вратата:
Първо ми се стори, че съм се побъркал. После, че гледам през Сумрака. Но не, надписът беше абсолютно реален, жълти букви върху черен фон, покрит с пукнато стъкло. Ъгълът на стъклото беше счупен, а последната буква в думата „патрул“ беше избледняла.
Отстрани имаше същият текст на узбекски, от който разбрах, че „Нощен Патрул“ в превод звучи като „Тунги Назорат“.
Бутнах вратата — не е заключено, разбира се, — и влязох направо в голяма зала. Точно както е прието на изток — никакви антрета. Ами правилно, за какво са им, в Самарканд изобщо няма студ.
Обстановката беше проста и с нещо напомняше на малко отделение на милицията, или на кантора от съветските времена. До входа имаше закачалка и няколко шкафа с книжа. Зад едно бюро пиеха чай трима млади узбеки и пълна възрастна рускиня. Пред тях кипеше голям електрически самовар. Не, само погледнете — самовар! За последен път видях самовар в Русия на измайловския панаир заедно с матрьошките, шапките-ушанки и други подобни стоки за чуждестранните туристи. Имаше още няколко празни бюра. В ъгъла бръмчеше стар компютър с масивен монитор — отдавна е трябвало да му сменят вентилатора…
— Ассалом алейкум. — казах аз, чувствайки се като пълен идиот, който се опитва да изглежда умен. Ама защо Хесер не ме обучи на узбекски?
— Алейкум ассалом. — отговори жената. Тя беше смугла, чернокоса — очевидно със славянска кръв, но с онази удивителна промяна във външността, която настъпва без всякаква магия с всички европейци, които от раждането си живеят на Изток. Дори беше облечена като узбекска жена — в ярка дълга рокля. Жената ме погледна любопитно — почувствах умелото, но слабо докосване на проучващото заклинание. Не се защитих и тя безпроблемно свали информацията. Лицето й се изопна, тя се надигна и тихо каза:
— Момчета, имаме висок гост…
— Тук съм неофициално! — замахах с ръце аз.
Но вече беше късно. С мен се здрависваха, представяха ми се — Мурат, шесто ниво, Тимур, пето ниво, Нодир, четвърто ниво. Доколкото разбрах, изглеждаха колкото реалната си възраст, тоест двайсет-трийсет годишни. В самаркандския Патрул, както обясни Хесер, има петима Различни… в ташкентския Патрул, според Алишер, сътрудниците са по-млади. Накъде по-млади, да не би да вземат на работа ученици?