Кимнах с облекчение. Светлана е запозната — прекрасно. Няма нужда от лъжи и недомлъвки.
— Някак е странна тази история. — каза Светлана.
Свих рамене и изпих отпуснатите ми четирийсет грама. С удоволствие захрупах кисела краставичка и измърморих с пълна уста:
— Какво странно има? Или е див вампир, или се е побъркал от глад… при тях това е нормално. Е, и чувството му за хумор е специфично. Да убиеш човек в атракциона „Замъка на вампирите“!
— По-тихо. — намръщи се Светлана и посочи с поглед към Надечка.
Аз се заех да дъвча енергично. Обичам печени картофи — с хрупкава коричка, изпечени в гъша мазнина, с шепа бели гъби, ако им е сезона — пресни, ако не — сушени. Всичко е наред, всичко е добре, тате и мама говорят за всякакви глупости, за кино, за книжки, всъщност вампири няма…
За съжаление не можем да излъжем дъщеря си, че уж няма вампири. Тя ги вижда прекрасно. Едва я отучихме да коментира на висок глас в метрото или тролейбуса: „Мамо, тате, вижте, ето чичко-вампир!“ Другите пътници — добре, ще го припишат на детските глупости, но пред вампирите е някак неудобно. Някои от тях никога не са нападали хора, честно пият донорска кръв и водят напълно благопристоен живот. И изведнъж насред тълпата някаква петгодишна пикла те сочи с пръст и се смее: „Чичкото не е жив, пък ходи!“. Нищо не можем да направим, тя все пак чува какво си говорим и си прави изводи.
Но този път Надя не се заинтересува от разговора ни. Строеше червен покрив на къщичката от жълти пластмасови тухлички.
— Струва ми се, че работата не е в нечие чувство за хумор. — каза Светлана. — Хесер не би те пращал в другия край на Европа. Шотландските Патрули не са глупаци, рано или късно ще намерят кръвопиеца.
— Тогава защо? Разбрах всичко за момчето. Добро момче, но не е светец. И явно не е Различен. Тъмните нямат никаква полза да го убиват нарочно. Бащата на момчето някога е отказал да стане Различен, но неофициално е сътрудничил с Нощния Патрул. Рядък случай, но не е уникален. Проверих всичко, Тъмните просто няма за какво да му отмъщават.
Светлана въздъхна. Погледна към хладилника — и гарафата полетя обратно.
И изведнъж разбрах — тя е разтревожена от нещо.
— Свете, погледна ли в бъдещето?
— Гледах.
Да видиш бъдещето в този смисъл, който влагат предсказателите-шарлатани, е невъзможно. Дори да си Велик Различен. Но можеш да изчислиш вероятността на едно или друго събитие: ще попаднеш ли в задръстване по този път, ще се разбие ли самолета, с който летиш, ще успееш ли да завършиш някоя работа, ще загинеш ли или ще оцелееш в предстоящия конфликт… Ако трябва да опростим, то колкото по-точен е въпросът, толкова по-точен ще бъде отговора. Не можеш да попиташ „какво ме очаква утре?“.
— Е, и?
— Животът ти не е застрашен в това разследване.
— Супер. — искрено казах аз. Взех гарафата, налях още по чашка на Светлана и мен. — Благодаря ти. Успокои ме.
Ние отпихме — и мрачно се спогледахме.
После погледнахме към Надечка — дъщеря ни седеше на пода и играеше с конструктора. Почувствала погледа ни, тя тихо затананика: „Ля-ля-ля, ля-ля-ля“.
С такива песни възрастните представят момиченцата във вицовете. Много вредните момиченца. Които смятат да взривят нещо, да го счупят, или да кажат нещо гадно.
— Надежда! — с леден глас каза Светлана.
— Ля-ля-ля… — малко по-силно каза Надя. — Аз какво? Ти сама каза, че тати не трябва да пие преди полет. Вредно е да се пие водка, ти сама го каза. Машиният татко пи, пи и избяга от къщи…
В гласът й се усещаше тънка плачлива нотка.
— Надежда Антоновна! — съвсем сурово каза Светлана. — Възрастните хора имат право… понякога… да изпият чаша водка. Някога да си видяла татко си пиян?
— На рождения ден на чичо Толя. — моментално отвърна Надя.
Светлана ме погледна много изразително. Аз виновно разперих ръце.
— Все едно. — каза Светлана. — Ти не трябва да прилагаш вълшебство към мама и татко. Аз никога не съм си позволявала това!
— А татко?
— И татко също. И се обърни веднага! Няма да говоря с гърба ти!
Надя се обърна. Упорито сви устни. Замисли се, опряла пръст към челото. Аз едва сдържах усмивката си. Малките деца обожават да копират такива жестове. И тях изобщо не ги притеснява, че само героите от анимационните филми размишляват, опрели пръст в челото, а не живите хора.
— Добре. — каза Надя. — Моля да ме извините, мамо и татко. Повече няма да правя така. Ще поправя всичко!
— Няма нужда да поправяш! — възкликна Светлана.
Но вече беше късно. Водата, която беше в чашите вместо водка, внезапно се превърна обратно във водка. А може би във спирт.