— Афанди? — напрегнах се аз.
— Това е петият ни сътрудник. — Валентина Илинична леко се смути. — Е, нали разбирате, седмо ниво. Той… е повече по стопанската част. Но ако помогне?
— Почти съм сигурен в това. — Аз кимнах, припомняйки си думите на Надечка. — А къде е той?
— Трябва скоро да дойде.
Нямах друг изход. Кимнах и отидох до „празната“ маса.
Мурат се върна след половин час, с пълни торби, част от които веднага бяха изсипани на масата. Останалото Мурат го отнесе в малка кухня, залепена към основното помещение на Патрула. Кулинарните ми познания стигаха, за да разбера — сега ще се готви плов.
А дотогава пиехме коняк, който се оказа неочаквано добър, и замезвахме с плодове. Валентина Илинична остави Нодир да води разговора. И аз вежливо изслушах историята на узбекските Патрули от древните митични времена до Тамерлан35 и от Тамерлан — до наши дни. Няма да лъжа, тук Светлите не винаги са живели мирно с Тъмните. Имало е мрачни, кървави и ужасни събития. Но останах с впечатление, че противоборството на Патрулите в Узбекистан се е изостряло по някакви напълно неведоми за мен закони. Хората воювали и се избивали, а Патрулите са пазели вежлив неутралитет. Затова пък по времето на Хрушчов и в първите години от управлението на Брежнев, Светлите и Тъмните се сражавали с немислимо ожесточение. Именно тогава загинали тримата Висши мага — двама от Дневния и един от Нощния Патрул. Войната покосила и редиците на Различните от първо и второ ниво.
После всичко утихнало, сякаш „застоя“ на осемдесетте години се разпрострял и над Различните. И оттогава отношенията между Тъмните и Светлите се свеждат до вяло противопоставяне, по-скоро на нивото на закачките и насмешките, отколкото на сериозна неприязън.
— На Алишер това не му харесваше. — отбеляза Тимур. — Той още ли е в Москва?
Аз кимнах, зарадван от удачния обрат в разговора.
— Да. В нашият Патрул е.
— И как е той? — вежливо попита Нодир. — Чухме, че вече е четвърто ниво?
— Практически трето. — казах аз. — Но сам ще ви разкаже. Той също дойде, но реши първо да посети познатите си.
Тази новина явно не зарадва патрулните. И Тимур, и Нодир сега изглеждаха ако не огорчени, то притеснени. Валентина Илинична поклати глава.
— Изглежда ви разстроих? — поинтересувах се аз. Изпитата бутилка принуждаваше към откровеност. — Обяснете ми, какво има? Защо се отнасяте така с Алишер? Защото баща му е девона?
Патрулните се спогледаха.
— Проблемът не е в това, кой е баща му. — каза Валентина Илинична. — Алишер е добро момче. Но той… е много рязък.
— Нима?
— Може би се е променил в Москва. — предположи Тимур. — Но Алишер винаги е искал да воюва. Не се е родил в подходящо време.
Аз се замислих. Разбира се, в нашият Патрул Алишер винаги предпочиташе да работи на улицата. Патрули, сблъсъци, арести — малко неща се случваха без него…
— Ами… при нас това е някак по-естествено. — казах аз. — Москва е голям град, животът е по-напрегнат. Но Алишер много тъгува по дома си.
— Не, ние се радваме, разбира се! — сепна се Валентина Илинична. — Толкова отдавна не сме виждали Алишер. Нали, момчета?
„Момчетата“ се съгласиха с пресилен ентусиазъм. Дори Мурат се обади от кухнята, че Алишер му липсва.
— А скоро ли ще дойде Афанди? — попитах аз, отклонявайки разговора от неприятната тема.
— Наистина… — обезпокои се Валентина Илинична. — Вече три часа…
— Ама той отдавна е тук. — отново се обади Мурат от кухнята. — Обикаля двора с метлата, виждам го през прозореца. Сигурно е решил, че ще го карат да готви плов…
Нодир бързо отиде до вратата и извика:
— Афанди! Какво правиш?
— Мета двора. — с достойнство отвърна петият сътрудник на самаркандския Патрул. Съдейки по гласа му, не само беше роден преди триста години, но и телом беше стар.
Нодир се обърна и виновно разпери ръце. Отново повика:
— Афанди, влез вътре, имаме гост!
— Знам, че имаме гост. Затова и мета!
— Афанди, но гостът вече е вътре! Защо чистиш улицата?
— А, Нодир! Не ме учи как се приемат гости! Когато гостът е на улицата, всички чистят в къщи. А ако гостът е вътре, трябва да се чисти улицата!
— Както искаш, Афанди! — със смях каза Нодир. — Разбира се, ти знаеш най-добре. А дотогава ние ще хапваме грозде и ще пием коняк.
— Чакай, Нодир! — тревожно се обади Афанди. — Ще е неуважение към госта, ако не седна с него на масата!
След миг Афанди вече беше на вратата. Изглеждаше страшно нелепо. На краката — кецове без връзки, дрехите — опасани с войнишки колан сини дънки и бяла найлонова риза с копчета от всякакъв вид. Найлонът е здрав материал. Ризата явно беше на двайсет или трийсет години. Самият Афанди бе гладко обръснат (впрочем, съдейки по парченцата вестник, с които бяха залепени порязванията по брадичката, това му е струвало доста усилия) и беше плешив старец на около шейсет години. Хвърли одобрителен поглед към масата, облегна метлата на стената и смело подскочи към мен.
35
Тамерлан (1336–1405 г.) — велик пълководец, завоевател на източните земи. Истинското му име е Тимур-Ленг, европейците го произнасяли Тамерлан. Бел.прев.