— Терористи! Оставете оръжието и излезте от сградата един по един! Обкръжени сте! В противен случай ще ви нападнем!
— Какви глупости… — възмутено каза Валентина Илинична. — Терористи, как пък не!
В следващата секунда Алишер се отдръпна от прозореца, а стъклото се разлетя на парчета. На пода падна малък метален цилиндър, въртящ се около оста си.
— Тръгваме! — извиках аз, гмуркайки се в Сумрака. След самаркандската жега прохладата на първия слой беше дори приятна.
В този миг сивата мъгла наоколо ярко се освети. Даже не исках да мисля колко ослепително е било в човешкият свят. Пронизващият ушите писък, за щастие, не се чуваше от Сумрака.
Никога не съм мислил, че светозвуковата граната на специалните служби е толкова страшна против Различните. С мен в Сумрака успя да влезе само Валентина Илинична — тук тя изглеждаше млада и стройна жена на не повече от трийсет години.
Останалите патрулни безпомощно се въртяха из стаята: някои се опитваха да си търкат очите, някои се държаха за ушите. Светозвуковата граната ослепява за десетина-двайсет секунди. А това значи, че те сега не могат да влязат в Сумрака.
— Помогни на момчетата! — извиках аз на Валентина. Втурнах се към вратата. Отворих я — не в обикновения свят, в Сумрака — и погледнах към двора.
Е, да, разбира се — вече ни нападаха. Безразборно, но масирано — десетина от специалния отряд тичаха към входа, а войниците зад оградата откриха огън по прозорците. Атаката беше несъгласувана, както винаги става ако в нечия умна глава идва мисълта да направи съвместен отряд от милиционери, военни и спец-части. Пред очите ми един от нападащите разпери ръце и падна — в гърбът му беше попаднал куршум. Най-вероятно ще се отърве само със синини — атакуващите бяха с бронежилетки.
А това, че някои от стрелящите започнаха да се целят в мен, беше много лошо. Това е или Ясен Поглед, или Истинско Зрение. Това е много, много сериозно. И куршумите наистина бяха добре омагьосани: не стига, че съществуваха едновременно и в реалния свят, и на първия слой на Сумрака, ами и бяха натъпкани със смъртоносна магия!
Аз се наведох — за щастие враговете ни не бяха ускорени и все още имах предимство в скоростта. Махнах с ръка, позволявайки на Силата да изтече от върховете на пръстите ми. На земята се изля огнен дъжд, пред нападащите се издигна стена от дим и пламък. Е, момчета, готови ли сте да се пъхнете в огъня?
Не бяха готови. Спряха (един се беше засилил много, пъхна глава в огъня и се отдръпна с вик), отстъпиха и вдигнаха автоматите.
Естествено, не чаках да започне стрелбата. Втурнах се обратно в къщата, пътьом превръщайки във въглен съмнителната табелка на Нощния Патрул. В кръвта ми кипеше адреналин.
Война? Прекрасно, ще си играем на войнички!
На вратата — заклинание за Абсолютен Запор (тези заклинания всъщност са две, но другото не би имало ефект, ако се приложи върху неодушевен предмет). На цялата стена — лек Щит, колкото да издържи под автоматен обстрел около пет минути. Разбира се, атакуващите веднага ще усетят, че нещо не е наред. Но вече нямаме никаква възможност да се измъкнем скришом.
В Сумрака един след друг влязоха Тъмните — те стояха с гръб към взривената граната. По-възрастният моментално се опита да удари с нещо към прозореца, но го хванах за ръката.
— Какво имаш тук?
Той се усмихна, оголвайки дълги криви зъби. Виж ти, обикновен слаб Тъмен маг, а каква челюст е направил!
— Ще се изпуснат в гащите. Малко.
— Действай. — съгласих се аз. — Само че не тук, прикривай своята страна!
В Сумрака влезе Тимур, след него — Алишер, влачещ със себе си Мурат. Само Нодир си търкаше очите и изобщо не можеше да се опомни; той беше най-заслепен от всички.
— Алишер, вземаме Афанди! — извиках аз.
Ние се приближихме към стареца, който продължаваше да седи до масата и посягаше да вземе незапочнатата бутилка коняк.
— На „две“. — казах аз. — Едно, две…
Изскачайки от Сумрака, ние хванахме Афанди под мишниците и го вдигнахме от стола. Със свободната си ръка успях да грабна чантата с багажа си и да метна ремъка на рамо. В ушите ни гърмеше автоматична стрелба, звънтяха рикоширащите от Щита куршуми, зад прозорците проблясваше ярък пламък. С ловко движение старецът посегна към бутилката — в същият миг, в който го вмъкнахме в Сумрака.
— Ай! — огорчено възкликна той. Бутилката така си и остана в обикновения свят, ръката на Афанди стисна празно място. — Ай, продукта пропада!
— Дядо, сега не ни е до продукта. — с немислимо търпение каза Алишер. — Враговете ни нападнаха, тръгваме!
— Няма да се дадем на враговете! — бодро възкликна Афанди. — На бой!