По нас отново започнаха да стрелят — виковете на оцелелия войник бяха привлекли вниманието. Аз отново поставих Огнена Стена и — не можах да се удържа — пуснах малък файърбол в старичкото „Пежо“ до оградата. Колата весело пламна, внасяйки в азиатския пейзаж малко френски дух.
Във възникналата бъркотия беше по-просто да се отстъпва. Освен това в оградата в Сумрака зееха големи дупки, а съседната къща изобщо липсваше. Ние изтичахме по безлюдната улица до кръстовището и завихме в също такава тясна уличка, водеща към базара. Явно тук всяка улица рано или късно те води до базара… Нодир ту хлипаше, ту псуваше. Афанди непрекъснато се озърташе, гледайки учудено към кипящата край празната сграда битка. Явно в бъркотията нападателите вече са започнали да се стрелят по между си.
Тъмните се справяха по-добре. Валентина Илинична вървеше в средата, а Тъмните напълно грамотно осъществяваха страничната охрана. Аз дори реших, че сме се отървали от преследването. И това беше грешка, непростима за Висш маг. Е, или почти непростима.
Аз все пак не вярвах в съществуването на девове.
Европейската традиция — това са големите. Същества, създадени от глина, дърво и дори от метал. В Русия дървените ги наричат галено „буратинковци“, макар че последният работещ буратинко се е разпаднал още през осемнайсети век. Как ги наричаха сега — не знам. На занятията ни учеха да създаваме буратинковци, и това беше смешно и поучително — оживената дървена кукла можеше да ходи, да изпълнява прости задачи, дори да разговаря… и да се разсипе на прах след няколко минути. За да може дървеният голем да просъществува поне няколко дена, магът трябва да е много силен и много умел, а тъпите буратинковци не са особено нужни на опитните магове. Още по-трудно е да оживиш железария, създание от метал — помня как веднъж Света направи за Надечка движеща се кукла от кламери, но тя направи само три крачки, след което замря завинаги. Глината е удивително пластична и податлива на оформяне, дълго съхранява магията, но сега дори от нея рядко правят големи.
А на Изток бяха девовете. Или по-точно — смята се, че са били. Всъщност това са същите тези големи, само че без никаква материална основа: оживени парчета от Сумрака, усукани вихри от Сила. Според легендата, създаването на такъв дев (арабите по-често им казват „джинове“), се е смятало за един вид изпит на мага за Висше ниво. Първо е трябвало да създадат голема, после — да го подчинят. Някои са пропадали на първия етап, но далеч по-печална е била съдбата на онези, които са се проваляли на втория.
Смятах девовете за легенди. Е, или в краен случай — за редки, успели само веднъж или два пъти, експерименти на някой от висшите магове на древността. И изобщо не предполагах, че девовете съществуват в настоящето. Местените патрулния явно вярваха в девове.
Но те нямаха достатъчно Сила, за да видят приближаването на дева.
Младият Тъмен — така и не научих името му — закрещя и замаха с ръце, сякаш отблъсваше нещо невидимо. Издигна се над земята, понесе се във въздуха и спря, крещящ и гърчещ се, на височината на двуетажна къща. С потръпване видях, че Тъмният се сплесква, сякаш под натиска на огромни длани, а дрехите му се овъгляват. Крясъкът се превърна в хрип.
А после по тялото на Тъмния се появи кървава ивица. Миг — и прерязаното, или по-скоро — прехапаното тяло падна на земята.
— Щитове! — извика Алишер.
Аз не усилих защитата си. Първо — защото не знаех дали ще помогне срещу дев. И второ, защото единственият, който можеше да му се противопостави, бях аз.
Миг — и се потопих на втория слой на Сумрака.
И веднага видях дева.
Гъвкавото, изтъкано от струйки огън и дим тяло наистина напомняше на приказен джин. Преобладаваше сивият цвят, дори пламъците бяха черно-сиви с едва доловим червен оттенък. Девът нямаше крака, торсът изтъняваше, превръщайки се в змийско тяло, извиващо се при движенията. Земята под него изпускаше пара като влажно бельо под ютия. Главата, ръцете, и дори нелепо стърчащите от змийската половина гениталии изглеждаха напълно човешки. Само че огромни — девът беше висок около пет, пет и половина метра — и състоящи се от дим и пламък. Очите му горяха с червен огън — единственият ярък детайл и по тялото на дева, и на целият втори слой на Сумрака.
Чудовището също ме видя — в същият момент, в който протягаше ръцете си към Валентина. Девът радостно зави и неочаквана пъргавина се плъзна към мен. Що за влечугова мода е излязла? В Шотландия — двуглава змия, в Узбекистан — полузмия-получовек…