В Русия такова кафене веднага щяха да го закрият. В Европа биха вкарали собственика в затвора. В САЩ биха наложили на собственика огромна глоба. А някъде в Япония притежателят на такова заведение би си направил сепуко от срам.
Но такива вкусни миризми, като в този малък, изобщо не туристически чайхан, не съм усещал никъде!
След като се откъснахме от преследването, се разделихме. Тъмният отиде да търси своите и да докладва за случилото се. Валентина Илинична и Нодир отидоха да събират Светлите, фигуриращи в резерва на Патрула, да звънят в Ташкент и да искат подкрепление. А ние с Алишер и Афанди хванахме такси и се добрахме до този чайхан в покрайнините на Самарканд, точно до малък базар. У мен се зароди подозрението, че базарите в Самарканд са повече от десет и със сигурност са повече от музеите и кинотеатрите, взети заедно.
По пътя си наложих заклинание за маскиране и станах двойник на Тимур. Неизвестно защо, младите магове смятат, че приемането външността на покойник е лоша поличба. Свързаните с това поверия са най-различни, от „скоро ще умреш“ до „ще придобиеш чужди навици“. Все едно, че навиците са бълхи, които след смъртта на стопанина си се разпръскват в търсене на най-подобния… Никога не съм бил суеверен, така че приех външността на Тимур без колебания. Все едно, трябваше да се маскирам като местен. В този чайхан човек с европейска външност ще изглежда толкова нелепо, като папуас на сенокос в руско село.
— Тук готвят много вкусно. — обясни полугласно Алишер, след като поръча. Аз, не разбирайки нито дума узбекски, мълчах, докато младото момче-сервитьор беше тук. Афанди, за щастие, също: само от време на време изкрякваше, потриваше плешивото си теме и гордо ме поглеждаше. Явно погледът означаваше: „Как победихме дева, а?“. Аз послушно кимах в отговор.
— Вярвам ти. — отвърнах аз. До стената имаше масивен китайски касетофон с огромни хриптящи високоговорители и мигащи разноцветни лампички. Свиреше касета с нещо национално, по принцип интересно, но безнадеждно развалено от преправянето му в ритъма на поп-музиката и от качеството на касетофона. Но затова пък силата на звука беше достатъчна, за да говорим спокойно на руски без да предизвикваме учудени погледи. — Мирише вкусно. Само че, извинявай, много е мръсно.
— Това не е мръсотия. — отвърна Алишер. — Или по-точно, не е онази мръсотия. Знаеш ли, когато идват от Западна Европа в Русия, също се мръщят: каква мръсотия навсякъде! А е мръсно не защото не чистят! В Русия почвата е друга, ерозията е по-голяма, оттам във въздуха се вдига прах и пада навсякъде. Ако измиеш тротоара със сапун, в Европа три дена ще остане чист, най-много вятъра да довее някоя хартийка. А в Русия ако щеш с език го облизвай, след един час отново ще е прашно. В Азия прахът е още повече, затова и европейците, и руснаците казват: „Мръсотия, безкултурие, диващина!“ Не е вярно! Просто местността е такава! В Азия ако мирише хубаво, значи не е мръсно. В Азия трябва да вярваш не на очите, а на носа си!
— Интересно. — казах аз. — Никога не съм се замислял за това. Сигурно затова хората на Изток имат тесни очи и широки носове?
Алишер мрачно ме погледна. После измъчено се засмя:
— Добре, затапи ме. Но аз наистина мисля така, Антоне. На Изток всичко е различно.
— Дори Различните. — кимнах аз. — Алишер, та аз не повярвах в дева. Извинявай.
— Знаеш ли, според твоето описание това не е онзи, който ме преследваше. — сериозно каза Алишер. — Онзи беше по-нисък, но много пъргав. С крака. Приличаше на маймуна с рога.
— Пфу на тях, оригня на мирозданието, творения на безотговорен маг! — започна Афанди. — Ние с Антон победихме този безнравствен, развратен дев! Да беше видял този бой, Алишер! Макар че младежите не трябва да гледат порнография…
— Дядо Афанди… — започнах аз. — Моля те!
— Наричай ме просто „бобо“! — нареди Афанди.
— Какво означава това? — попитах с подозрение аз.
— Това означава „дядо“. — Старецът ме потупа по рамото. — Ние с теб победихме тези девове и сега си ми като роден внук!
— Афанди-бобо, — помолих аз. — Моля те, не споменавай този бой. Много ми е неудобно, че не успях веднага да поразя дева.
— Девовете! — твърдо повтори Афанди.
— Дева? — наивно предложих аз.
— Девовете! Те бяха два! Големият стискаше малкия в ръка и го размахваше наляво-надясно, надясно-наляво!
Афанди стана и много изразително изобрази поведението на „девовете“.