Алишер се сепна. Поклати глава:
— Извинявай, Антоне! Нямах предвид това!
— Ай, стига сте се карали! — с предишния глуповат глас каза Афанди. — Шурпата изстина! А какво е по-лошо от изстинала шурпа? Само топла водка!
Той крадливо се огледа и прекара ръка над шурпата. От изстиналият бульон отново се заиздига пара.
— Афанди, как да поговорим с Рустам? — повторих аз.
— Яж шурпа. — измърмори стареца. И ни даде пример.
Отчупих си парче лепешка и се заех с шурпата. Какво да се прави, Изтокът си е изток. Тук не обичат да отговарят направо. Сигурно най-добрите дипломати в света са на Изток. Не казват „да“ или „не“, но това не значи, че се въздържат…
Едва когато и аз, и Алишер си доядохме шурпата, Афанди каза с въздишка:
— Сигурно Хесер е казал истината. Сигурно той може да иска отговор от Рустам. Един отговор на един въпрос.
Какво пък, това вече е малка победа!
— Ей сега. — кимнах аз. Въпросът, разбира се, трябваше да бъде зададен правилно и така, че да не оставям възможност за двусмислен отговор. — Само минутка…
— Защо бързаш? — учуди се Афанди. — Минутка, час, ден… Мисли.
— По принцип съм готов. — казах аз.
— И какво от това? Кого ще питаш, Антон Городецки? — Афанди се ухили. — Рустам не е тук. Ще идем при него и ти ще му зададеш въпроса си.
— Рустам не е тук? — аз едва не загубих дар-слово.
— Не. — твърдо каза Афанди. — Извинявай, ако нещо в думите ми те е заблудило. Но ще трябва да идем на платото на демоните.
Аз си помислих, че започвам да разбирам как Хесер се е скарал с Рустам. И че Мерлин, независимо от всичките му злодейства, все пак е бил добра душа и Различен с велико търпение. Защото Афанди — това е Рустам. Без съмнение!
— Аз само за минутка. — Афанди се надигна и тръгна към вратата в ъгъла на чайхана. На вратата беше нарисуван ясният и без превод мъжки силует. Интересно беше, че нямаше врата с женски силует. Явно жените в Самарканд не са свикнали да прекарват времето си в чайханите.
— Ама че е образ този Рустам. — измърморих аз, възползвайки се от възможността. — Инатлива гадина.
— Антоне, но Афанди не е Рустам. — каза Алишер.
— Ти какво, да не му повярва?
— Антоне, преди десет години баща ми разпозна Рустам. Тогава не отдадох голямо значение на това… е, жив е древен Висш, и какво от това? Много от тях вече се крият, живеят незабележимо сред хората…
— Е?
— Баща ми познаваше Афанди. Може би от около петдесет години.
Аз се замислих.
— А как точно баща ти ти разказа за Рустам?
Алишер смръщи чело. После много гладко, сякаш четеше от лист, каза:
— Днес видях Велик, който никой и никога не е виждал от седемдесет години. Великият Рустам. Приятел, а после враг на Хесер. Аз минах покрай него. Ние се познахме един друг, но се престорихме, че не се виждаме. Хубаво е, че малък Различен като мен никога не се е карал с него.
— Е, и? — Дойде мой ред да споря. — Баща ти е могъл да разпознае Рустам, маскиран като Афанди. И да каже така.
Алишер се замисли и призна, че да — може и така да е. Но той все пак смята, че баща му не е говорил за Афанди.
— Все едно, това не ни води до никъде. — Аз махнах с ръка. — Нали виждаш какъв е инат. Налага се да отидем с него на платото на демоните… между другото, какво е това? Само не ми казвай, че на Изток има демони, които живеят на някакво плато!
Алишер се усмихна:
— Демон — това е сумрачната форма на Тъмните магове от високо ниво, чиято човешка природа е деформирана от Силата, Сумрака и Тъмнината. Това го учим още на първото занятие. Не, платото на демоните е човешко име. Това е планинска местност, където има камъни с необичайна форма — сякаш са вкаменени демони. Хората не обичат да ходят там. Е, само туристите…
— Туристите не са хора. — съгласих се аз. — Значи, обичайните суеверия?
— Не, не са суеверия. — Алишер стана сериозен. — Там е имало битка. Голяма битка между Тъмни и Светли, почти преди две хиляди години. Тъмните са били повече, побеждавали са… и тогава Великият Светъл маг Рустам използвал ужасно заклинание… никой никога повече не е използвал в бой Бялата Мигла. Тъмните се вкаменили. И не са се разсеяли в Сумрака, а така си останали в обикновения свят — каменни демони. Хората казват истината, макар че не знаят за това.
Изведнъж сърцето ми се сви. От студен, хлъзгав, отвратителен спомен. Аз стоя пред Костя Саушкин. И далечният глас на Хесер шепне в главата ми…42
— Бялата Мъгла. — казах аз. — Заклинанието се казва „Бяла Мъгла“. Достъпно е само за Висши магове, изисква максимално съсредоточаване и пълно източване на Силата в радиус от три километра…