Думите на Алишер сякаш счупиха някаква ключалка в паметта ми. И се отвори скърцащата врата на гардероба, в който се беше спотаил древен скелет, озъбен в костелива усмивка…
Хесер ми е дал не просто голо знание. Той беше дал цял откъс от своята памет. Щедър подарък… почти същият, както при данайските дървари.
…Камъкът пари краката ми през меките кожени пантофи, защото камъкът е нагорещен до червено, и дори наложените върху дрехите заклинания губят силата си. А отпред дими нечие тяло, наполовина потънало в размекнатият камък. Заклинанията на някои от съратниците не бяха издържали на Чука на Съдбата.
— Хесер! — крещи в ухото ми висок широкоплещест мъж. Черната му брада се накъдря от горещината, бяло-червените му дрехи са покрити с черна пепел. Отгоре падат, разсипвайки се на прах, дантелени черно-сиви парцали. — Хесер, трябва да се решим!
Аз мълча. Гледам димящото тяло и се опитвам да разпозная убития. Но в този момент защитата му се окончателно се разпада и трупът пламва, превръщайки се в стълб от мазна пепел, издигаща се към небето. Потоците разсейваща се Сила разбъркват пепелта и тя за момент образува призрачна човешка фигура. Разбирам какво точно пада върху нас и в гърлото ми засяда буца.
— Хесер, те искат да вдигнат Сенките на Владиките! — В гласът на мага с бяло-червени дрехи звучи истински ужас. — Хесер!
— Готов съм, Рустам. — казвам аз. Протягам му ръка. Маговете рядко правят заклинания по двойки, но ние сме преживяли много заедно. И още — двама е по-лесно. По-лесно да се решим. Защото пред нас има стотина Тъмни и десет хиляди хора.
А зад нас — само стотина доверили ни се хора и десетина магове-ученици.
Много е трудно да убедиш себе си, че десет и сто са по-скъпи от сто и десет хиляди.
Но аз гледам черно-сивата пепел и изведнъж ми олеква. Казвам си онова, което винаги ще си казват силните и добрите в такава ситуация. След сто, след хиляда, след две хиляди години.
Пред нас няма хора!
Пред нас има обезумели зверове!
Силата тече през мен, Силата изпълва жилите ми като бълбукаща каша, Силата избива по кожата ми като кървава пот. Наоколо има много, много Сила — изтичаща от убитите Различни, разсеяна от произнесените заклинания, нахлуваща от тичащите в атака хора. Тъмните не напразно са довели със себе си цяла войска. Човешкото оръжие не е страшно за Различните, но махащите със саби ръце, озъбените във викове уста, и жадуващите смърт очи принадлежат на живи мехове, пълни със Сила. И колкото повече ненавижда и се бои тази мръсна човешка паплач, събрано под знамената на Тъмните от жестоки управници или от жаждата за лесна плячка, толкова по-силни са вървящите сред тях Тъмни магове.
Но ние имаме в резерв заклинание, което никога не е звучало под това слънце. Донесено от Рустам от далечен северен остров, измислено от хитроумен Светъл с името Мерлин, но ужасило дори него, стоящият толкова опасно близо до Тъмнината…
Бялата Мъгла.
Рустам произнася чуждите, грубо звучащи думи. Аз повтарям след него, без дори да се опитвам да вникна в смисъла им. Думите са важни, но те са само ръцете на грънчаря, придаващ форма на глината; глинена форма, в която наливат разтопения метал; бронзови окови, не позволяващи излишна свобода на ръцете. Думите започват и завършват всичко, в думите са формата и направлението, но всичко решава Силата.
Силата и Волята.
Аз повече не мога да сдържам мощта, която кипи в мен, и с всеки удар на сърцето ми се опитва да разкъса жалкото ми човешко тяло. Аз отварям уста заедно с Рустам. Аз крещя, но вече крещя без думи.
Времето на думите свърши.
Бяла мъгла излита от устните ни, издига се като мътна вълна — и се стоварва върху приближаващата армия, върху кръгът от Тъмни магове, които плетат паяжината на своето заклинание… не по-малко ужасяващо, но по-бавно… малко по-бавно. Сивите сенки, които вече започват да се надигат от камъка, са издухани от бялата мъгла.
А после Бялата Мъгла настига и Различните, и хората.
Светът пред нас губи цветността си, но не както това става в Сумрака. Светът става бял, но това е белотата на смъртта, не на живота, онова смесване на цветовете, което е също толкова безплодно, както и тяхното отсъствие. Сумракът трепва, смачква се — слой след слой се залепят един за друг, прекарвайки между ледените воденични камъни крещящите от болка хора и онемелите от страх Различни.
И светът застива.
Бялата мъгла се разсейва. Остава валящата от небето пепел. Остава нагорещената земя под краката ни. И остават вкаменените фигури на Различните — причудливи, не всички приличащи на човешки тела, превърнати в гранит, груби и изродени. Трансформиращият се в тигър върколак, навелият се към земята вампир, вдигналият ръце в напразен опит да се защити маг…