— Тази кола подходяща ли е? — попитах аз Афанди.
— Хубава кола. — съгласи се Афанди.
Аз още веднъж се огледах — наблизо не се виждаха Различни. Нито враждебно настроени, нито съюзници, нито обикновени, живеещи сред хората. Ами прекрасно!
Излизайки от Сумрака, аз се вгледах в лицето на собственика. После леко го докоснах със Силата. Почаках, докато се обърне към мен, неуверено мръщейки гъстите си вежди. Усмихнах се и запратих към него две заклинания, чийто точни имена бяха твърде завъртени. В работата ги наричаме „колко лета, колко зими“ и „не ме предавай“.
Лицето на съвременния бей се разтегли в ответна усмивка.
Двамата съпровождащи го младежи — или бодигардове, или далечни роднини, а най-вероятно и едното, и другото, се вгледаха напрегнато в мен. Небрежно наложената маска на Тимур беше отмита от Сумрака. И непознатият руснак, който с разперени ръце крачеше към началника им, предизвикваше естествено подозрение.
— А! Колко лета, колко зими! — извиках аз. — Стари приятелю на баща ми!
За съжаление той беше по-стар от мен с около двайсетина години. Иначе щеше да мине версията за съученика или „помниш ли как служихме заедно, братко!“. Впрочем, в последно време „служихме заедно“ много често не сработва. Човека се побърква от усилия да си спомни как е служил с теб и как изобщо е възможно това, при положение, че честно се е откупил от армията с пачка зелени хартийки американско производство. Някои си заработват сериозна невроза по този начин.
— Сине на моя стар приятел! — завика мъжът, разтваряйки обятията си. — Къде беше толкова дълго?
Главното тук е да дадеш на човека малко информация. После той ще измисли всичко сам.
— Аз ли? Живях в Мариуполе при баба! — съобщих аз. — Ох, колко се радвам да те видя! Станал си толкова голям човек!
Ние се прегърнахме. От мъжа миришеше вкусно на шашлик и хубав одеколон. Само че одеколона беше малко множко.
— И каква хубава кола имаш! — добавих аз, оглеждайки одобрително джипа. — Нея ли искаше да ми продадеш?
В очите на мъжа се появи мъка, но „не ме предавай“ не му оставяше избор. Нищо, пак да благодари, че Хесер ни снабди толкова щедро преди пътя. Иначе бих поискал да ни подари „Тойота“-та.
— Да… нея… — печално потвърди той.
— Дръж! — Аз отворих чантата си, извадих четири пачки долари и му ги пъхнах в ръцете. — Ключовете, ако обичаш. Много бързам!
— Тя… тя струва по-скъпо… — с нещастен глас каза мъжът.
— Е, все пак я взимам употребявана. — поясних аз. — Нали?
— Така е… — измъчено призна той.
— Чичо Фархад! — разстроено възкликна един от младежите.
Фархад го погледна строго и младежа млъкна.
— Не пречи, когато възрастните разговарят, не ме позори пред сина на моя стар приятел! — изръмжа Фархад. — Какво ще си помисли синът на моя стар приятел?
Младежите бяха паникьосани. Но мълчаха.
А аз взех ключовете от ръката на мъжа и седнах на шофьорското място. Вдъхнах аромата на кожената тапицерия и подозрително погледнах километража. М-да… използвана. Ако се вярва на уреда, колата е изминала само триста километра.
Аз помахах с ръка на останалата без транспорт, но с четирийсет хиляди долара троица. Свалих колата на пътя. И казах:
— Всички да излязат от Сумрака!
На празната задна седалка се появиха Алишер и Афанди.
— Аз бих му наложил още малко щастие. — каза Алишер. — Да не се разстройва после. Уж не е добър човек, зъл е. Но все пак.
— Излишните заклинания могат да го побъркат. — Аз поклатих глава. — Нищо. Може да се каже, че му платих. Ще го преживее.
— Ще чакаме ли Едгар? — попита Алишер. — Или ще търсим Светлите?
Но аз вече бях обмислил и отхвърлил тези варианти.
— Не, не си струва. Нека незабавно тръгнем към планината. Колкото по-далеч от хората, толкова по-спокойно ще е.
Алишер ме смени зад волана, когато започна да се стъмва. Вече три часа се движехме на юг от Самарканд, към афганската граница. Точно по залез ужасният асфалтов път се смени с кошмарен черен път. Аз се преместих на задната седалка, където Афанди похъркваше спокойно и реших да последвам примера му. Но, преди да задремя, извадих от чантата няколко бойни амулета.
Новаците много обичат всякакви магически жезли, кристали, ножове — както самостоятелно направените, така и заредените от по-силен маг. Впрочем, дори слаб и неопитен маг, няколко дни любовно изработващ артефакт и зареждащ го със Сила, може да добие потресаващ ефект. Бедата е там, че ще е именно ефект — мощен, продължителен, сигурен. Но — еднократен. Не можеш да привържеш две различни заклинания към един и същи предмет. Магическият жезъл, предназначен да изригва огън, великолепно ще се справи със задачата си дори в ръцете на слаб Различен. Но ако противника успее да съобрази каква е работата и постави защита от огън, жезълът и всичките му огнени чудеса става безполезен. Той не може да замразява, изсушава или обръща нагоре с краката. Или използвай приготвения огън, или налагай с жезъла като с тояга. Не напразно слабите магове, които взаимодействат с хората (а да се намесват в хорските работи или да намесват хора в своите работи предпочитат именно слабите магове), винаги са използвали магически жезъл — хибрид между обикновен жезъл и дълга тояга. Някои, да си кажем честно, владеели тоягата доста по-добре, отколкото магията. Помня как целия Патрул отидохме в кино „Пушкин“ на премиерата на „Властелина на Пръстените“. И всичко беше великолепно, докато Светлият Гандалф и Тъмният Саруман не започнаха да се бият с бойните тояги. Тогава два реда, пълни с Различни, избухнаха в неудържим, истеричен смях. Особено практикантите, на които всеки ден им набиваха в главите: маг, който разчита на артефакти, е стремящ се към ефектност, а не към ефективност лентяй. Силата на мага е в умелото използване на Сумрака и заклинанията.