— Успокой се. Не си виновен за нищо. Невъзможно е да се предвиди появяването на див вампир в центъра на Москва посред бял ден. — казах аз. А самият аз си помислих, че ако хлапето има толкова добра способност за снемане на аура — това си струваше да се предвиди. Но не ми се искаше да изказвам претенции към мъртвия преподавател. Някога тази история ще влезе в методическите пособия за преподавателите, на онези страници, които се печатат с червен цвят — в знак на това, че знанието е платено с кръв.
— Все пак, не трябваше да крещя така… — каза момчето. Остави чашата с чай. Одеялото се изплъзна от рамото му, разкривайки голяма синина на гърдите. Добре го беше наредил вампира. — Ако не беше чул…
— Тогава щеше да забележи вашият страх и объркването ви. Успокой се. Сега е далеч по-важно да хванем неживия.
— И да се упокои. — твърдо каза момчето.
— Точно така. И да се упокои. Отдавна ли учиш при нас?
— Три седмици.
Аз поклатих глава. Да, талантливо момче. Дано това произшествие не го отврати от работата в Патрула…
— Изучавахте ли как се снема аура?
— Не. — призна момчето. И трепна, като от неприятен спомен.
— Тогава опиши вампира колкото се може по-точно.
Момчето се поколеба. После каза:
— Не сме го изучавали. Но аз се опитвах сам. Това е в четвърта глава на учебника… снемане, копиране и транслация на аура.
— И ти си изучил тази тема?
— Да.
— Можеш ли да ми транслираш аурата на вампира?
Момчето помисли и кимна:
— Мога да опитам.
— Давай. Откривам се. — Притворих очи и се отпуснах. Хайде, млади таланте…
Първо възникна слабо усещане за топлина — сякаш някъде отдалеч ми бяха духнали в лицето със сешоар. После почувствах неумелото, малко накъсано предаване. Хванах го, вгледах се. Момчето се стараеше с всички сили — транслираше аурата парче по парче. Постепенно разнообразните парченца се събраха в главата ми като цялостна картина.
— Още малко. — помолих аз. — Повтори…
Цветните нишки проблеснаха по-ярко и се сглобиха в причудлив възел. Основните цветове, разбира се, бяха червено и черно, неживот и смърт, стандартната аура на вампир. Но момчето наистина беше фиксирал аурата — освен цветната гама, която е непостоянно и може много да варира, имаше и дълбочинни детайли — тънкият възел от Сила, индивидуален, като отпечатъците от пръстите.
— Юнак. — доволно казах аз. — Благодаря ти. Много добър отпечатък.
— Ще успеете ли да го намерите? — попита момчето.
— Непременно. — уверих го аз. — Много ни помогна. И не се притеснявай толкова, не вини себе си… наставникът ти загина като герой.
Това беше лъжа, разбира се. Героите не умират, това първо. Героите не се прикриват с Щит на Мага, когато ги атакува вампир, те бият на поражение, това второ. Обикновен Сив Молебен би позволил да се забави, да се спре вампира… дори за малко. Учениците ще успеят да се разбягат, учителят ще успее да се съвземе и да постави нормална защита.
Но какво да се прави. Не си струва да се обяснява на момчето, че първият му учител е бил добър, страхотен, но напълно неподготвен за истинска работа. Там е истинската беда — учителите рядко са истински, преминали през кръв и огън, бойни магове. По-често са отлични теоретици…
— Гарик, трябвам ли ти? — попитах аз. До Гарик и полковникът се въртеше някакъв непознат Тъмен. Както и трябваше да се очаква. Дневният Патрул е пристигнал, ако успее — да отърве своите, ако не — да разузнае колко тежки са загубите ни. Гарик поклати глава и аз, игнорирайки Тъмния, спокойно тръгнах към колата си, паркирана точно под знака „Паркирането забранено“. Всички Различни използват заклинания против кражба, но да наложиш такова заклинание, че хем всички на пътя да те виждат, хем да можеш да паркираш където искаш — това е по-сложно.
Това, че успяхме да свалим аурата на вампира, беше късмет. В такава ситуация дори възрастните, опитни магове се объркват. А момчето се беше изхитрило. Направо ръцете ме сърбяха да пристигна по-бързо в офиса и да раздам отпечатък от аурата на дежурните — нека всички, които излизат да патрулират, да търсят кръвопиеца. Висш, нерегистриран… А, не — не си струва да разчитам на такова съвпадение.
Но Висш!
Отхвърлих напразните надежди, седнах зад волана и потеглих към офиса.
Дежурен по града беше Павел. Хвърлих му отпечатък от аурата, която той прие с ентусиазъм. Винаги е приятно да снабдяваш патрулните с нещо по-сериозно от крайно познавателната информация: „На Чистите езера див Висш вампир е разкъсал двама от нашите… как изглежда ли? Ами мъж на средна възраст…“