И аз разбрах тази истина именно така, както ми се искаше. С моите комплекси, страхове, разкаяния.
Напразно се самообвиняваше момчето Андрей, извадено от Чистите езера след близкото си запознанство с Гена Саушкин. Той не е виновен за смъртта на учителя и приятелите си.
А аз съм виновен. Запънах се във фамилията „Саушкин“ като в някаква бариера. И не се решавах да направя дори крачка встрани.
Първо исках да разпечатам листа. После разбрах, че няма да мога да изчакам, докато принтера продуха печатащите си глави и се приготви за работа.
Изскочих от кабинета и хукнах нагоре по стълбите.
Там ме чакаше пълен провал. Хесер го нямаше. Не, аз, разбира се, съм съгласен, че и той трябва да почива понякога, но защо именно сега? Как не ми върви…
— Антошка, привет. — Олга излезе от своя кабинет. — Защо си толкова… възбуден?
— Къде е Хесер? — закрещях аз.
Олга замислено ме разглеждаше цяла секунда. После се приближи, внимателно притисна дланта си към устата ми и каза:
— Борис спи. Откакто се върнахте от Узбекистан, не се е прибирал в къщи. Преди час го вкарах в леглото, използвайки всички възможни женски хитрости.
Олга изглеждаше забележително. Над прическата й явно беше работил добър фризьор, кожата й беше покрита с великолепен златист загар, козметиката беше минимална — само за да подчертае красивият разрез на очите и сексапилната пухкавост на устните. От нея миришеше на нещо много скъпо, горещо и примамливо.
Наистина беше използвала всички възможни хитрости.
Е, нищо — аз съм я виждал съвсем различна. И не само съм я виждал — самият аз съм бил в това разкошно тяло. Усещането беше познавателно, но не мога да кажа, че бих искал да го изпитам пак.
— И ако ти, Антоне, сега ще крещиш, ще звъниш на Борис, и ще искаш веднага да дойде на работа, ще те превърна в заек. — каза Олга. — Само още не съм решила в истински, или в плюшен.
— В надуваем от секс-шоп. — казах аз. — Не ме плаши, това е еднакво невъзможно.
— Смяташ ли? — Олга присви очи.
— Смятам. А щом толкова искаш да поупражняваш бойна магия, имам кандидат за мишена.
— Кой? — просто попита тя.
— Висш вампир. Онзи, който действа заедно с Едгар. Онзи, който днес разкъса нашите при „Чистите езера“.
— Кой? — настоятелно повтори Олга.
— Саушкин.
По лицето на Олга пробяга лека сянка. Тя меко ме хвана под ръка и каза:
— Антоне, всички ние понякога преживяваме трагични събития. Всички губим приятели, понякога и врагове, но все пак обвиняваме себе си…
— На Хесер му прилагай своята психотерапия! — изръмжах аз. — Това е Генадий Саушкин! Старшият Саушкин! Бащата на Костя!
— Ние го проверявахме, той е четвърто ниво… — започна Олга. И млъкна.
— На теб ли да ти обяснявам колко лесно един вампир може да повиши нивото си? — попитах аз.
— От четвърто до Висше… но тогава биха изчезнали десетки хора, бихме забелязали…
— Ами значи не сме забелязали! — Аз я хванах за ръката. — Олга, шансът е едно на хиляда… но ако още си е в къщи? Ами ако успеем да го хванем неподготвен?
— Да тръгваме. — кимна Олга. — Надявам се, че помниш старият си адрес?
— Само двамата ли?
— Предполагам, че двама Висши Светли могат да надвият един вампир. В офиса има само младежи, няма да влачим пушечно месо с нас, я!
Няколко секунди я гледах в очите. Там танцуваха палави огънчета… какво, Олга, заседяла си се на ръководна работа?
— Да тръгваме. — казах аз. — Двамата. Макар че това много ми прилича на начало на холивудски екшън.
— В смисъл?
— Ами в смисъл, че там ще ни чака засада. Или ти ще се окажеш онзи Светъл, който помага на Едгар и Генадий.
— Глупак. — Олга дори не се обиди. Но докато слизахме надолу, ехидно каза: — Между другото, за всеки случай проверихме дори Светлана.
— И какво? — поинтересувах се аз.
— Не е тя.
— Много се радвам. — съгласих се аз. — А теб провериха ли те?
— Всички Висши Светли бяха проверени. И в Русия, и в Европа, и в Щатите. Не знам кого е видял Фома в Сумрака, но всички Висши имат стопроцентово алиби.
Никога не трябва да се връщаш в дома, където си живял преди. Никога и за нищо на света — докато не те е хванало старческото слабоумие, каращо те да се усмихваш и да пускаш слюнки при вида на пясъчника в двора на дома.
Аз гледах старият си вход и си мислех, че не е минало чак толкова много време… дори по човешките мерки. Преди осем години аз излизах от входа на този скучен шестнайсететажен блок, за да се отправя на поредния лов за вампири. Тогава не знаех, че ще срещна Светлана, която ще стане моя жена, че ще се роди Надя, че ще стана Висш…