Но още тогава бях Различен. И знаех, че над мен живеят Различни — семейство вампири. Законопослушни, добри вампири, с които доста дълго успявах да дружа.
Докато не убих първият си вампир.
Какво пък, всичко някога се случва за първи път.
— Влизаме ли? — каза Олга.
Отново ме връхлетяха болезнени спомени. Момченцето Егор, тогава той беше по-малък и от стажанта Андрей, който толкова удачно изкопира аурата, и също едва не стана жертва на вампири. И ние с Олга, за пръв път работещи като партньори, вървим по следите му… Тогава Хесер се изхитри да измъкне Олга от страшното наказание, заточването в чучело на сова…52
— Дежа-ву. — казах аз.
— Откъде накъде? — попита разсеяно Олга. Тя живее вече толкова дълго, че може и да е забравила за онова приключение. — А! Спомни си как проследявахме Егор? Между другото, скоро разбрах, че момчето работи в цирка, представяш ли си? Илюзионист!
— Да тръгваме. — казах аз.
Олга е юнак. Тя не се страхува от сенките на миналото си. Напротив, ако се чувства виновна за Егор, тогава не го изпуска от контрол.
Влязохме в асансьора и аз натиснах бутона за десетия етаж. Пътувахме в пълно мълчание. Олга явно се настройваше, събираше Сила. Аз разглеждах пръстите си. Асансьорът беше сменен през изминалите години, заменили са го с „вандалоустойчив“, с метални стени и копчета. Сега вече малолетните хулигани не можеха да палят пластмасовите бутони със запалка, затова върху тях беше налепена дъвка.
Аз потърках пръсти, очиствайки лепкавата гадост от поливинилацетат, вкусови добавки и нечия слюнка.
Не винаги успявам да обичам хората.
Асансьора спря и аз казах смутено:
— Десети етаж. Саушкини… Саушкин живее на единайсетия.
— Точно така. — одобри Олга. — Нататък — пеша.
Хвърлих поглед на вратата на бившия си апартамент. Вратата не беше сменена… дори бравата май беше същата, само ключалката проблясваше по-ярко, по-свежо. Изкачихме се на площадката между етажите, аз още веднъж погледнах към вратата си — и тя се отвори, сякаш някой чакаше да се отдалечим. Появи се чорлава жена на неопределена възраст с подпухнала физиономия, облечена в мръсен халат. Измери ни със злобен поглед. Закрещя, преминавайки към вой:
— Пак ли сте пикали в асансьора?
Обвинението беше толкова неочаквано, че аз неволно се разсмях. А Олга, присвивайки устни, направи крачка назад. Лелката бързо притвори вратата, готова да я хлопне. Известно време Олга разглеждаше жената, после много тихо каза:
— Не. Сторило ви се е.
— Сторило ми се е. — напрегнато каза лелката.
— Обаче съседът над вас ви наводнява. — продължи Олга. — Качете се и му кажете всичко, което мислите за него.
Лелката засия и изскочи на площадката както си беше — в ужасния мазен халат и скъсани пантофи на бос крак. Бодро изтича край нас.
— Това защо беше? — попитах аз.
— Сама си го изпроси. — гнусливо отвърна Олга. — Нека послужи на Светлината. Поне веднъж в живота си.
Помислих си, че ако в квартирата на Саушкин се е скрил Висш вампир, то това наистина ще е последната постъпка в живота на лелката. Вампирите изобщо не обичат личните оскърбления.
Впрочем, жената не предизвикваше ни най-малка симпатия у мен.
— На кого си продал апартамента? — попита Олга. — Каква е тази пациентка от лудницата?
— Продадох го чрез агенция.
— А уж не са бедни хора, щом са купили апартамент. — Олга сви рамене. — Как може да се разпусне така човек?
Явно тя беше повече възмутена не от грубостта на жената, а от небрежния й вид. Олга беше маниакално сурова по този въпрос, явно — след трудностите на военните години и последвалото заточение.
А жената, привлечена от Олга, вече думкаше по вратата на Саушкин с ръце и крака и крещеше:
— Отваряй! Отваряй, кръвопиец такъв! Удави ни! Целия апартамент с вряла вода наводни, козел такъв!
— Винаги са ме умилявали тези мили, случайни човешки попадения. — отбеляза Олга. — Откъде накъде съсед, който я наводнява, дори и с вряла вода, ще е кръвопиец?
През това време жената горе се впусна в изброяване на наводненото и развалено имущество. Списъкът беше толкова цветист, че неволно се огледах — дали не излиза пара от отворената врата на апартамента й?
— Чешко пиано, японски телевизор, италиански мебели, шуба от норки, рижа!
— Арабски жребец, гиздав. — насмешливо каза Олга.
— Арабски жребец, гиздав! — послушно извика жената.
— Там няма никой. — каза Олга. — Вътре не се движи нищо…
— Мамо! — тихо извикаха зад над. Аз се обърнах.
От бившият ми апартамент излезе малко момиче, малко по-голяма от Надя. На около седем-осем години, хубава, с тъжно и изплашено лице. За разлика от майка си тя беше облечена като кукличка — в красива рокличка, бели три четвърти чорапки, лачени пантофки. Нас ни гледаше уплашено, а майка си — с някакво уморено съчувствие.