— Слънце мое! — Жената се отдръпна от вратата на Саушкин. Хвърляше се ту към дъщеря си, ту обратно, гледайки панически към Олга.
— Приберете се в къщи. — тихо каза Олга. — Наводнението спря. Ние ще се разберем със съседа ви. А утре идете във фризьорски салон и си направете маникюр и прическа.
Жената хвана момичето за ръка и се втурна към квартирата си, гледайки ни уплашено.
— Откъде какво се взема и къде какво отива… — замислено каза Олга, гледайки майката и дъщерята.
Докато затваряше вратата, жената изджавка:
— А в асансьора повече не… пишкайте! Ще извикам милиция!
Това „пишкайте“, смекчено заради детето, изглеждаше някак особено ужасно. Сякаш в главата на жената прещракваше някакво реле, опитвайки се да превключи мислите й на нормален ход.
— Болна ли е? — попитах аз Олга.
— Там е работата, че не. — с досада каза Олга. — Психически е здрава! Влизаме през Сумрака…
Аз намерих с поглед сянката си и стъпих в нея.
До мен се появи Олга.
Огледахме се и аз неволно подсвирнах. Целият вход беше обрасъл със синя буцеста гадория. Мъхът висеше от тавана и перилата като ултрамаринова брада, застилаше пода с лазурен килим, беше се оплел около лампите като сини топки, които биха вдъхновили всеки дизайнер за нов стил абажури.
— Много са запуснали входа. — каза Олга с леко удивление. — Впрочем… побъркан вампир и дама-истеричка…
Приближихме се до вратата. Бутнах я — заключено, разбира се. Дори слабите Различни могат да заключват вратата си в първия слой на Сумрака. Попитах:
— По-надолу ли?
Вместо отговор Олга отстъпи назад и силно, с обръщане, удари с крак областта около ключалката. Вратата се отвори.
— Без излишни усложнения. — усмихна се Олга. — Отдавна исках да проверя този удар на практика.
Не започнах да я разпитвам кой я е научил да избива врати. Независимо от увереността на Олга, аз изобщо не бях сигурен, че апартаментът е празен. Влязохме в антрето (със същия син мъх наоколо). И, без да се уговаряме, излязохме от Сумрака.
Колко отдавна не съм бил тук…
И колко отдавна не е имало никой тук. В квартирата стоеше онзи тежък, застоял въздух, който се среща само в изоставените и затворени помещение. Уж никой не го диша, през вентилацията и дупките неизбежно нахлува свеж въздух, но не. Все пак въздухът умира, става безвкусен, като изпит вчерашен чай.
— Не мирише. — с облекчение каза Олга.
Разбрах я. Разбира се, че миришеше — на застояло, на влага, на прах. Но липсваше онзи мирис, който очаквахме, който се бояхме да почувстваме — сладко-гнилия мирис на обезкръвено от вампир тяло. Както едно време, когато нападахме квартирата на Алексей Сапожников, дребен, слабоумен, но именно поради това останал за дълго извън полезрението на Патрулите, сериен вампир…
— Тук поне от месец не живее никой. — съгласих се аз. Погледнах закачалката — зимно палто, кожена шапка… на пода — мръсни тежки боти. Не месец, а доста повече. Стопанинът е отсъствал още от зимата. Не свалих защитните заклинания, които си бях окачил още в колата, но се отпуснах. — Е… да видим как е живял… съществувал.
Започнахме огледа от кухнята. Тук, както и в целия апартамент, прозорците бяха покрити с тежки щори. Посивелият от прах тюл сигурно е трябвало да придава уют. Тюлът сигурно не беше пран поне две години, откакто е починала Полина.
Зад гърба ми Олга щракна ключа на лампата, от което трепнах. Каза:
— Какво ходим в тъмното като Скъли и Мълдър… Провери хладилника.
Аз вече отварях силно бръмчащия корейски хладилник. На кухненската техника й е най-добре без човешки надзор. А виж, компютъра, ако постои половин година, много често започва да се поврежда. Не знам от какво е предизвикано това, не е магия — това е сигурно, в хардуера няма магия.
В хладилника също нямаше нищо ужасно, на което почти не се и надявах. Подозрителният трилитров буркан с плесенясала тъмна течност съдържаше прокиснал доматен сок, направо можеше да си заквасиш домашна бира. Разбира се, не е хубаво да се хабят доматите, но с това престъпление нека се занимава някой Доматен Патрул на служба в Грийнпийс. В отделенията по вратата на хладилника — двеста- и петстотинграмови бутилчици от дебело стъкло. Печатът на Нощния Патрул слабо светеше през Сумрака от всяка бутилка — кръвта беше лицензионна, донорска.
— Дори дажбата си не е допил. — казах аз.