Освен това в хладилника имаше кренвирши, яйца, салам. В камерата — парче месо (говеждо) и пелмени (най-вече — соя). Общо взето, нормалният хранителен набор на самотен мъж. Само спирт липсваше, но с това нищо не може да се направи. Всички вампири са трезвеници по неволя, спиртът мигновено разрушава странният им метаболизъм и представлява силна отрова за тях.
След кухнята надникнах в тоалетната. Водата в чинията беше почти пресъхнала и от канализацията вонеше. Дръпнах верижката и излязох.
— Намери кога. — каза Олга. Аз я погледнах недоумяващо, докато не разбрах, че се е пошегувала. Великата вълшебница се усмихваше, тя също очакваше да види нещо ужасяващо и сега се отпусна.
— За това всяко време е уместно. — отвърнах аз. — Миришеше, затова пуснах водата.
— Добре де, разбрах.
Отворих вратата към банята и открих, че лампата е изгоряла. Може би са я оставили включена? Мързеше ме да търся фенер из джобовете си, затова призовах първичната Сила и запалих над главата си огън от магическа светлина. И трепнах.
Не, не видях нищо ужасно. Вана, мивка, бавно капещ кран, кърпи, сапун, четка за зъби, паста за зъби…
— Виж. — казах аз, усилвайки светлината.
Олга се приближи и надникна през рамото ми. И замислено каза:
— Любопитно.
На огледалото имаше надпис. Не, не с кръв, а с трицветна паста за зъби, която придаваше на изсъхналия надпис неволно сходство с цветовете на руското знаме. С големи печатни букви, и неизвестно защо бях сигурен — с пръстите на Генадий Саушкин, на огледалото беше написано:
ПОСЛЕДЕН ПАТРУЛ
— Нито една тайнствена история не минава без надписи на стените или огледалата. — каза Олга. — Макар че, разбира се, надписът трябва да е с кръв…
— Тази паста за зъби също върши работа. — отвърнах аз. — Червена, синя, бяла. По традиция цветовете на Инквизицията са сиво и синьо.
— Знам. — замислено каза Олга. — Мислиш, че е нарочно? Вампир, Инквизитор, целител?
— Вече не знам къде е нарочно и къде — съвпадение. — признах аз.
Минахме по късия коридор и надникнах в хола. Тук лампите светнаха.
— Някак симпатично е тук. — каза Олга. — Апартаментът е лош, а ремонтът е направен много добре.
— Генадий по професия е строител. — поясних аз. — Той си правеше всичко в къщи, а и на мен помагаше… е, тогава не знаех какъв е той. Взимаше много добра заплата.
— Естествено, щом не е пил. — съгласи се Олга и тръгна към спалнята.
— Много е акуратен. — продължавах да хваля Генадий, сякаш не бяхме дошли да упокоим вампира, а го препоръчвах на Олга за ремонт на апартамента й. — Не оставяше никакъв боклук след себе си.
Зад гърба ми се дочу сподавен звук. Обърнах аз.
На Олга й се повдигаше. Тя се облегна на рамката на вратата, обръщайки гръб на спалнята и повърна директно върху стената. После вдигна поглед към мен, изтри устата си с ръка. Каза:
— Акуратен… Да. Разбрах.
Изобщо не ми се искаше да видя това, което толкова не се хареса на Олга.
Но все пак тръгнах към вратата на спалнята. Още по пътя краката ми омекнаха.
— Чакай да се отдръпна. — измърмори Олга, освобождавайки ми място.
Надзърнах в спалнята. Няколко секунди осмислях това, което виждах.
Олга напразно се отдръпна. Аз дори не успях да се обърна, а избълвах обяда си директно в спалнята, през прага. Интересно, да се сбогуваш през прага е лоша поличба, а да повръщаш?
ВТОРА ГЛАВА
Хесер стоеше до прозореца. Гледаше покриващият се с вечерни светлинки град. Мълчеше. Само прибраните зад гърба ръце се местеха — пръстите му се движеха, сякаш плетяха някакво много хитро заклинание.
Ние с Олга мълчахме. Сякаш ние бяхме виновни…
Влезе Гарик. Поколеба се до вратата.
— Е? — попита Хесер без да се обръща.
— Петдесет и две. — каза Гарик.
— Какво казват експертите?
— Огледаха трима. Всички са с еднакви наранявания. Гърлото е прехапано, кръвта е изпита. Борис Игнатиевич, може ли да продължат някъде другаде? Такава миризма е, че заклинанията не могат да се справят… А и около апартамента… сякаш канализацията се е спукала…
— Извикахте ли транспорт?
— Фургон.
— Добре, откарайте ги. — каза Хесер. — Някъде на по-спокойно място, по-далеч от града, нека там ги преглеждат.
— А после?
— После… — замислено каза Хесер. — После ги погребете.
— Няма ли да ги връщаме на близките им?
Хесер се замисли. Неочаквано ме попита:
— Антоне, ти как мислиш?
— Не знам. — честно отвърнах аз. — Изчезнал безследно или загинал… Не знам кое ще е по-добре за близките.
— Погребете ги. — нареди Хесер. — Като остане време, ще помислим. Може би ще започнем да ги есхумираме и да ги изпращаме на близките. За всеки ще измислим отделна легенда… Всички ли имат документи?