Выбрать главу

— Всички. Документите бяха отделно, на купчинка. Някак акуратно…

Тази дума ме жегна. Акуратно.

Да, той винаги беше акуратен. Постилаше найлон, когато правеше дупки в стената. После внимателно избърсваше пода…

— Как сме могли да не забележим? — с болка в гласа попита Хесер. — Как сме го пропуснали? Под носа ни един вампир е убил петдесет души!

— Ами те са… не са от града. От Таджикистан, Молдова, Украйна… — Гарик въздъхна. — Гастарбайтери. Дошли да припечелят нещо в Москва. Без регистрация, разбира се. Живели са нелегално. Имат такива места, където се събират и се наемат на работа. А той е строител, нали? Познавал е всички, и него са го познавали. Отишъл е, казал е, че му трябват пет човека за работа. Дори си ги е избрал… гадината. Отвел ги. След седмица се върнал за нови…

— Какво, нима при хората е такъв бардак? — попита Хесер. — Все още? Петдесет човека са изчезнали, а никой не е разбрал?

— Никой. — въздъхна Гарик. — Гад… сигурно не ги е убивал веднага… убивал е един, другите са чакали реда си — ден, втори, трети… В същата стая. А изпитите ги е прибирал в два полиетиленови чувала, за да не миришат, и — в ъгъла… Там дори радиаторите са изключени. Явно е започнал през зимата…

— Много ми се иска да убия някой. — процеди Хесер. — Желателно — вампир. Но и всеки Тъмен ще свърши работа.

— Ами тогава опитай с мен. — Небрежно отстранявайки Гарик от пътя си, в хола на семейство Саушкини влезе Завулон. Прозя се и седна на дивана.

— Не ме провокирай. — тихо каза Хесер, продължавайки да гледа през прозореца. — Че току-виж съм сметнал това за официална покана за дуел.

В квартирата настъпи съвсем мъртвешка тишина. Завулон присви очи и се напрегна. Както обикновено, той беше с костюм, но без вратовръзка. И аз неизвестно защо си помислих, че нарочно е избрал черен костюм и бяла риза. В знак на траур.

Ние с Олга чакахме, гледайки двамата стари Различни, от които зависеше всичко и всички на една шеста част от сушата.

— Хесер, това беше само израз. — примирително каза Завулон. Облегна се назад. — Какво, нима мислиш, че съм знаел за това… това безобразие?

— Не знам. — отряза Хесер. Но по гласът му беше ясно — прекрасно знае, че в случая Завулон няма нищо общо.

— Ами уверявам те. — все така мирно каза Завулон. — Аз съм възмутен не по-малко от теб, а може и повече. И цялата общност на московските вампири е възмутена и иска смъртта на престъпника.

Хесер изсумтя. А Завулон все пак не се сдържа:

— Нали знаеш, те се отнасят много негативно към разхищаването на хранителната им база…

— Ще им покажа една хранителна база. — тихо и много тежко каза Хесер. — Пет години ще стоят на консервирана кръв.

— Мислиш ли, че Инквизицията ще те подкрепи? — поинтересува се Завулон.

— Мисля, че да. — Хесер най-после се обърна и го погледна в очите. — Мисля, че да. И ти ще подкрепиш молбата ми.

Играта на „надглеждане“ беше загубена от Тъмния. Завулон въздъхна, обърна се, погледна ме и разпери ръце: демек, какво да правя с него, а? Извади скъпа цигара във фриволен розов цвят и запали. Каза:

— Съвсем ще озвереят…

— Няма нищо. Ти ще проследиш да не озвереят.

— Децата няма да пораснат без това, нали знаеш. Половото им съзряване започва само от свежа кръв.

Естествено, Завулон изобщо не се вълнуваше от съдбата на децата-вампири. Просто искаше да поиздевателства над Хесер. В рамките на възможното.

— Децата? На децата ще позволим свежа кръв. — каза Хесер, след като помисли за секунда. — Не ни трябват трийсет… ъ… Антоне?

— Трийсет и две.

— Не ни трябват трийсет и двама недорасли кръвопийци. Свежа. Но донорска! Издаването на лицензи се спира за пет години.

Завулон въздъхна и каза:

— Добре. И аз мисля, че е време да ги озаптим. Нали молих секретаря на общината да наглежда Саушкин… гнило семейство излезе.

— Трябваше да настоявам на седем години. — каза Хесер. — Твърде лесно се съгласи на пет.

— Какво да се прави, вече се договорихме. — Завулон пусна кълбо дим. Попита ме: — Антоне, а ти не посети ли Генадий след гибелта на Костя?

— Не. — отговорих аз.

— А защо така? Бивш приятел и съсед… ай-ай-ай…

Не отговорих. Преди осем години щях да отговоря, сега — не.

— Значи това е решено. — каза Хесер. Намръщи се, гледайки към коридора: там започнаха да изнасят телата. Целият вход сега беше под някакво леко заклинание, което напълно лишаваше живущите тук от желание да погледнат през вратата или прозореца. Впрочем, съдейки по това, че никой не излезе при воплите на съседката, тук и без това живеят много нелюбопитни хора.