— Вие не ме удостоихте дори с един поздрав, мили Уотсън! — проговори нечий глас.
Неописуемо учуден, се обърнах. Старият духовник обърна лице към мен. За миг бръчките по лицето му се изгладиха, носът се отмести, долната устна се сви, устата му престана да се криви, пламък проблесна в мътните очи, прегърбената фигура се изправи. Но в следващия миг цялото тяло пак се сви и Холмс изчезна толкова бързо, колкото се появи.
— Боже мой! — извиках аз. — Как ме изплашихте!
— Необходима е предпазливост — прошепна Холмс. — Имам причини да предполагам, че те са по дирите ни. А! Ето го и самия Мориарти!
В този миг влакът потегли. Като погледнах през прозореца, аз видях един висок човек, който си проправяше път през тълпата и махаше с ръка, като че искаше да спре влака. Но вече беше късно. Скоростта се увеличаваше и ние бързо се отдалечавахме от гарата.
— Благодарение на взетите мерки, ние все пак успяхме да се освободим от него — проговори със смях Холмс.
Той стана и прибра расото и шапката в ръчната си чанта.
— Четохте ли сутрешните вестници, Уотсън? — Не.
— Значи, нищо не знаете за това, което се е случило на Бейкър стрийт?
— На Бейкър стрийт?
— През нощта са запалили нашето жилище, но няма големи щети.
— Та това е непоносимо, Холмс!
— Сигурно те са загубили съвсем следите ми, след като бе задържан нападателят с дървото. Иначе не би им минало през ума, че мога да се завърна у дома. Но те очевидно са проследили вас, затова Мориарти се появи на гарата. Не допуснахте ли някаква грешка?
— Изпълних всичко според вашите указания.
— Намерихте ли файтона?
— Да, той ме чакаше.
— Познахте ли файтонджията?
— Не.
— Това е брат ми Майкрофт. В такива случаи е полезно да имаш някой свой човек, за да не се доверяваш на случайни хора. Но трябва да помислим как но те правим с Мориарти.
— Нашият експрес ще пристигне точно преди отплаването на парахода. Мисля, че се отървахме от професора.
— Вие очевидно не разбрахте, Уотсън, че по ум този човек ми е равен. Мислите ли, че аз, преследвайки някого, бих се стъписал пред такова нищожно препятствие. Защо мислите, че той би спрял дотук?
— Какво ще направи?
— Това, което бих направил и аз.
— А вие какво бихте предприели?
— Бих поръчал извънреден влак.
— Но нали никой влак не е в състояние да ни настигне?
— Напротив. Нашият влак има спиране в Кентърбъри. Точно там той ще ни настигне, ще ни изпревари и ще ни очаква на последната гара.
— Човек би си помислил, че ние сме престъпници! Уредете с полицията да го задържат при пристигането му!
— Това би значело да унищожа тримесечния си труд. В такъв случай ще хванем едрата риба, а дребната би се измъкнала. В понеделник всички ще бъдат заловени. Не, арестуването на професора сега би объркало всичко.
— Тогава какво ще правим?
— Ще слезем в Кентърбъри.
— А след това?
— Ще преминем протока по другия възможен начин — през Нюхейвън — и ще слезем на другия бряг в Диеп. Мориарти ще направи същото, което бих направил и аз. Той ще отиде в Париж, ще се увери, че багажът ни е там, и два дни ще ни чака, наблюдавайки зорко багажното отделение. През това време ние с теб ще си купим по две пътни чанти, поощрявайки по този начин промишлеността на държавите, през които ще преминем, и през Люксембург и Базел ще се озовем в Швейцария.
Аз съм привикнал на пътешествия и загубата на багажа не би могла сериозно да ме обезпокои, но, да си призная, тормозеше ме фактът, че трябва да бягаме от един човек, на чиято съвест лежаха толкова сериозни престъпления. Но очевидно беше, че Холмс по-добре от мен разбира колко е деликатно нашето положение. Затова ние слязохме в Кентърбъри, където узнахме, че влакът за Нюхейвън заминава след час.
С малко скръбен поглед изгледах потеглящия с багажа ни влак. Внезапно Холмс ме дръпна за ръкава.
— Вижте!
В далечината над Кенингската гора се появи тънка струйка дим. След минута само забелязахме локомотив с един-единствен вагон, устремени с бясна скорост към гарата. Едва успяхме да се скрием зад една купчина с багаж, когато машината с грохот прелетя покрай нас, като ни обви с облак гореща пара.
— Ето, моето предвиждане се осъществява.
— А какво би направил професорът, ако му се у дадеше да ни догони? — запитах аз.