— Джералд, какво има? — прошепнах.
Не намери сили да отговори, но накрая изпъшка и ми се стори, че казва „строг“ и „тъмничен“, последва стон и „затвор“.
Сглобих отговора и бях шокиран.
— Но защо, Джералд? — извиках, колкото се може по-тихо. — Защо?
Успя само да посочи с брадичка към краката си.
Дръпнах завесите и зяпнах.
Краката му бяха завързани с тиксо за леглото.
— Затова — изпъшка той — не успях да… телефонирам!
Телефонът бе вдясно от него, на малко повече от ръка разстояние.
Махнах тиксото и се наведох да го разпитам.
— Чуваш ли ме?
Главата му трепна. Изплака тихо.
— Да. Блеър… иска… да се ожени… за… древен… жрец. — И после думите изригнаха: — Философ на всички философи!
— Това пък какво означава?
— Да се ожени — избухна старецът — за мен!
— Чакай! — Бях потресен. — Да се ожени?
Трескаво кимане, последвано от неочакван истеричен смях.
— За мен — прошепна Джералд Весалиъс. — Той.
— Господи! Блеър и ти? Да се жените?
— Точно така. — Гласът му вече беше по-ясен и по-силен. — Точно така.
— Невъзможно!
— Напротив, напротив!
Почувствах ужасяващ порив да се разсмея, но се сдържах.
— Искаш да кажеш… — извиках.
— По-тихо — Джералд вече бе овладял гласа си. — Ще те чуе и ще те… изхвърли!
— Джералд, това е незаконно — извиках тихо.
— Законно — прошепна той и преглътна с мъка. — Ще стане законно, ще стане новина, сензация!
— Боже мой!
— Да, Боже!
— Но защо?
— Не му пука! — каза Джералд. — Слава! Смята, че колкото повече иска да се ожени за мен, толкова повече слава и известност ще му дам.
— Но все пак защо, Джералд?
— Иска да ме притежава. Напълно. Само… — изпъшка — за… себе си.
— Господи! — възкликнах. — Познавам бракове, в които мъжът притежава напълно жената или жената притежава мъжа.
— Да — рече Джералд. — Точно това иска! Обича, но това е лудост.
Вцепени се, затвори очи и каза с немощен глас, който се надигаше и спадаше:
— Иска да притежава ума ми.
— Не може!
— Ще опита, ще опита. Иска да бъде най-великият философ на света.
— Ненормалник!
— Да! Иска да пише, да пътува, да изнася лекции, иска да е мен. Мисли, че ако ме притежава, ще може да заеме моето място.
Шум. Затаихме дъх.
— Лудост — прошепнах. — Исусе!
— Исус — изсумтя Джералд — няма нищо… общо… с това.
И се изсмя изненадващо.
— Но все пак!
— Шшшт — предупреди ме Весалиъс.
— Откакто започна да работи за теб ли е такъв?
— Предполагам. Но преди не беше толкова зле.
— Значи е било добре.
— До… — пауза — бре.
— Но…
— С годините започна да става по-ал… ал… алчен.
— За парите ти?
— Не. — Насмешлива усмивка. — За ума ми.
— Иска да открадне това?
Джералд пое дъх през зъби, издиша.
— Представи си!
— Та ти си единствен по рода си!
— Ка… ка… кажи го на него!
— Кучи син!
— Не. Ревнив, завистлив, ненаситен, възхищаващ се, отчасти чудовище, не, вече изцяло чудовище — извика той в миг на просветление.
— Господи. За какво говорим?
— Как за какво? — прошепна Весалиъс. — Помощ.
Усмихна се.
— Как да те измъкна оттук?
Весалиъс се разсмя.
— Чакай да изброя всички начини.
— Не е време за шеги, по дяволите!
Джералд Весалиъс преглътна.
— Имаш странно… чувство… — пауза — за хумор. Шшт!
Замръзнахме. Скърцане на врата. Стъпки.
— Да извикам ли ченгетата?
— Не. — Пауза. Лицето му се смръщи. — Действието, драмата печели!
— Действие?
— Прави каквото ти казвам или всичко е загубено.
Наведох се по-близко и той зашепна трескаво.
Шепот, шепот, шепот.
— Схвана ли? Ще опиташ ли?
— Ще опитам! — рекох. — Ох, мамка му, мамка му, мамка му!
Стъпки в коридора. Стори ми се, че някой извика.
Сграбчих телефона. Набрах номер.
Изтичах през френския прозорец, заобиколих къщата и излязох на пътеката отпред.
Зави сирена, после втора, трета.
Цели три екипа пожарникари и парамедици се изсипаха на пътеката, тъй като нямаха какво друго да правят толкова късно през нощта. Девет души се разтичаха, за да прогонят отегчението.
— Блеър! — извиках. — Аз съм! По дяволите, заключил съм се отвън! Заобиколете! Човек умира. След мен!
Затичах се. Облечените в черно парамедици се втурнаха след мен.
Отворихме широко френския прозорец. Посочих към Весалиъс.
— Изкарайте го! — извиках. — Болница „Бротман“. По-бързо!
Положиха Джералд на носилка и се хвърлиха навън.
Зад мен Блеър закрещя истерично.
Джералд Весалиъс го чу и размаха радостно ръка.
— Тада-а, туду-у, довиждане, сбогом, прощавай! — извика, докато тичахме с него към очакващата ни линейка.