Джералд избухна в смях.
— Млади човече?
— Джералд?
— Обичаш ли ме?
— Да, Джералд.
— Но не искаш да ме притежаваш?
— Не, Джералд.
— Нито ума ми?
— Не.
— Нито тялото?
— Не, Джералд.
— Докато смъртта ни раздели?
— Докато смъртта ни раздели.
— Добре.
Тичане, тропот, бързане, бързане, през ливадата, по пътеката, към линейката.
— Млади човече.
— Да?
— Веданта Темпъл?
— Да.
— Миналата година?
— Да.
— Лекцията за Великия, Приемащ Всичко Смях?
— Там бях.
— Е, сега е моментът!
— О, да, да.
— За викове и крясъци?
— За викове и крясъци.
— За радост и ликуване?
— Ликуване и радост, Господи!
Бомба избухна в гърдите на Джералд и изригна от гърлото му. Никога не бях чувал по-радостни експлозии и пръхтях, и се смеех, докато тичах до носилката му.
Виехме, крещяхме, викахме, пъшкахме, давехме се като момчета в забравен летен ден, паднали на тротоара, гърчещи се в спазми от диви пристъпи на смях, със задавени гърла, стиснати очи, ха-хааа, хи-хиии, Господи, спри, не мога да дишам, Джералд, хааа-ха, хааа-ха, Господи, хи и хаа, и отново ха-хии, ихаа, и ох.
— Млади човече?
— Какво?
— Мумията на Тутанкамон.
— Да?
— Открита в гробницата си.
— Да.
— С усмихната уста.
— Защо?
— Между предните му зъби…
— Да?
— Черен косъм.
— Какво?
— Преди смъртта си се е нахранил добре. Ха-хааа!
Хи-хии, ох, Господи, ха-хаа, бързо, бързо, напред.
— А сега още едно нещо.
— Какво?
— Ще избягаш ли с мен?
— Къде?
— Надалеч, да станем пирати!
— Какво?
— Да избягаш с мен и да станем пирати.
Бяхме при линейката, вратите се отваряха, прибираха го вътре.
— Пирати! — извика отново той.
— Ох, Господи, да, Джералд, ще избягам с теб!
Затръшна се врата, зарева сирена, заръмжа двигател.
— Пирати!