Емилио Салгари
Последна борба
Глава I
По бреговете на вълчата река
Беше тъмна и бурна нощ. Нито звезди светеха, нито кротката луна озаряваше земята.
Върху брега на потока, който с тих ромон носеше своите студени води към полите на каменния хълм, пламтеше огън и димът, издигнат като стълб, се разливаше под навеса от преплетените клони на многовековни горски великани.
Край огъня, разположили се върху постлани биволски кожи, седяха хора, които бяха дошли при тоя поток отдалеч, през океана, за да видят истинския живот на Новия свят.
На огъня се печеха късове еленово месо и въздухът бе напоен с тази апетитна миризма.
— Местността е неузнаваема! — казваше единият от дошлите на своя водач. — Какви мечки, ягуари, кугуари се скитаха нощем тук! Сега ги няма! Почти са изтребени!
— А индианците? — запита единият от пътниците.
— Индианците ли? Те и сега още скитат тук, но, разбира се, не са някогашните свирепи и безпощадни червенокожи, с които трябваше неуморно да се води кървава борба. Вече са кротки…
— Които при възможност не биха се отказали да плячкосат някой кон, пък и каквото намерят друго — избъбра вторият водач.
— Вие, чужденците, искате да видите тукашните червенокожи ли? Ех, почакайте. Те няма да закъснеят. Те са като койоти, подутват отдалеч. Ето, дочувам предпазливите стъпки на неколцина индианци, които навярно отдалеч са видели светлината на нашия огън и сега се примъкват насам, за да им се даде нещичко! — отново заговори първият водач.
Само след минута при огъня действително се появиха червенокожи.
Бяха двама: висок старец и едно момиче, почти дете. По тях висяха жалки дрипи, а лицата им бяха бледи и мършави, в погледите личеше глад и страх.
Единият от водачите поиска да ги изгони, но другият го спря.
— Остави ги, Сам! Дай им един кокал и малко сухари и те ще са доволни!
— Как не! Ще трябва да ги следим. Току виж откраднали нещо и ние ще сме отговорни за това.
Но въпреки възражението си той не закачи дошлите. Индианците седнаха малко по-встрани от тях на голата земя.
— Старецът е сляп — каза единият от пътниците шепнешком, като кимна с глава към индианеца, който упорито гледаше в огъня със своите странно блестящи, но неподвижни зеници.
— А момичето е красиво като цвете! — обади се другият пътник. — Трагична участ е това! От господари и владетели на тая страна, най-богатата на света, сега да скитат гладни там, където някога са царували, да просят милостиня от тия, които всичко са им взели…
Чужденците се разпоредиха водачите, без да оскърбяват червенокожите, да им отделят по нещичко от обилната трапеза.
— Маниту да ви благослови за вашата добрина! — с мелодичен глас каза момичето, като поемаше от ръцете на водача голям къс месо и парче хляб. — Дядо ми е стар и недъгав, роднините ни измряха, няма кой да ни помогне. А пък аз не мога да направя нищо. Затова скитаме по поля и гори, лишени и от парче хляб. Не се решаваме да отидем до някоя ферма, защото насъскват срещу нас кучетата.
— Горкото дете! — каза единият от чужденците. Когато се нахраниха, момичето отново заговори:
— Дядо ми ви моли, джентълмени, да му позволите да ви благодари, като ви изпее някоя от нашите старинни песни, от нашите бойни поеми.
— Прието! Нека ни попее! — отговориха почти всички.
И старецът, като доближи огъня, запя с необикновен, трептящ глас. Изпърво пееше тихо, бавно, речитативно, а сетне, завладян от силата на спомените — все по-силно и по-силно. По-властно и по-звучно.
Той скочи внезапно, изправи се в исполинския си ръст и цял озарен от пламъка на огъня, пееше, прострял ръце към него, като че ли на него, а не на хората разказваше своята печална история.
С дълбоко мълчание чужденците слушаха необикновената песен на стареца.
— Какво възпява той? — запита един от чужденците водача.
— Старото време! — с недоволство отвърна водачът. — Възпява онзи известен поход към границите на Канада, когато част от племето се е опитало окончателно да напусне територията на Щатите и да се пресели в Канада, за да се съедини с племето на Горящите лесове и заедно да дадат отпор на белите.
— Той споменава някакви имена. Какво означават те?
— А, знаете ли? Тукашните индианци почитат две свои жени — Сахеми. Едната се казвала Яла, а другата, която е живяла до неотдавна и била дъщеря на Яла, се казвала Минехаха.
— Сахеми — жени? Нещо като Жана д’Арк при червенокожите? — учудиха се чужденците. — И с какво са били прославени тези жени?
— И двете с неукротимата си свирепост! Яла била погубила толкова много трапери и войници, колкото нито един вожд мъж. Любимото й занимание било да скалпира белите пленници.