— Никога нищо не измислям! — отвърна момичето все така сериозно и тъжно. — Дядо ми ме е учил винаги да говоря истината и да се срамувам от лъжата, защото лъжата скверни устата на тия, които я произнасят, а моите уста трябва да бъдат чисти в смъртния ми час.
— И какво ти казват тия фантасмагорични гласове на твоите прадеди, които според мен са шум в ушите от прилива на кръв.
— Викат ме при себе си. Казват ми, че е дошъл часът, когато последната атабаска е длъжна да отлети в Страната на сенките върху крилете на смъртта. Заедно с по-рано отишлите там атабаски тя трябва да вземе участие в живота по зелените ливади на великия Маниту…
— Искаш да кажеш, че тия гласове ти предричат смърт? Но ти си съвсем здрава! А и ние сме с тебе! Ще те защитаваме като мъже и сме готови да се бием на живот и смърт, но не ще позволим никой да те оскърби!
Момичето, зареяло поглед в някакъв странен унес, сви рамене.
— Чувам гласа на майка си — мелодично започна да нарежда тя. — Тая, която ми е дала живот, която ме е люляла, която ме е приспивала с люлчината си песен, ме вика при себе си…
Все така не на себе си, младата индианка скръсти молитвено ръце и продължи:
— Чувам гласа на моя татко! Той, пазителят на нашия дом, на нашето спокойствие, сега, размахвайки златното си копие, ме вика при себе си…
Индианката тръсна глава, десетките плитчици потрепераха, звънна диадемата и отново се чу напевният глас:
— Ето моята сестричка, убита от сиу в началото на зимата. Чувам песента й… Тя се смее и ме вика. Скучно й е сама върху тзелените ливади на Маниту, защото е свикнала да бъде с мен. И сега ме вика, подмамва ме със своята усмивка, с примамливия си глас! Аз идвам, идвам при теб, малка пчеличке, мое птиче, мое цветенце, моя мила сестрице!
И като се обърна към останалите в пещерата, тя произнесе тържествено:
— Прощавайте, бели!
След тези прощални думи младата индианка скочи и се втурна към изхода на пещерата.
Това стана толкова неочаквано, че вцепенените бегълци не успяха да й препречат пътя, да я задържат.
— Какво означава това? — пръв се опомни Джон. — Тая мома май че отиде да се дави!
— Трябва да й попречим да изпълни това си намерение! — обади се Девандел. — Може би е пушила някаква странна отровна трева и сега в такова зашеметено състояние може да извърши някоя глупост. Нека побързаме и я спрем, преди да е станало непоправимо онова, което вероятно е замислила.
— Не ще й помогнем! — отвърна Хук. — Не видяхте ли, че се беше накичила със смъртния саван на атабаските?
Но когато Джон и тримата му другари се втурнаха от пещерата с пушки и револвери в ръЦе, Хук тичаше наравно с тях, без да изостава и крачка назад, и непрекъснато мърмореше:
— Всъщност всеки има право да разполага с живота си и аз не разбирам с какво право трябва да се бъркаме в тая работа. Но момичето е много мило и, право да си кажа, съжалявам я.
Над реката се носеше студена, гъста мъгла, която като мантия покриваше островчето с Последния дом на атабаските. През мъглата смътно прозираха стеблата на дърветата и очертанията на скалите. Като че всичко наоколо бе изпълнено с призраци.
— Ето я! — извика Джон, сочейки към скалата, на върха на която стоеше с прострени напред ръце индианката.
— Вижте! Вижте! Зверове се промъкват към нея! О, Господи! — извика Девандел.
Преди ловците да насочат оръжието си към тях, станаха свидетели на следната драма: един огромен ягуар, пълзейки като змия по стъпките на девойката, скочи върху нея, като с един удар на могъщата си лапа й раздроби главата и притисна окървавения труп.
Белите почти едновременно загърмяха, пращайки смърт на хищниците, които ограждаха скалата, на която по този странен начин издъхваше последната атабаска, но тия гърмежи бяха вече закъснели. Те бяха безполезни. Нещо повече: те привлякоха и другите изгладнели зверове и хищници, които обградиха ловците, готови да се нахвърлят и върху тях.
— Назад! За Бога, назад! — извика Джон, като се оглеждаше наоколо. — Бързо в пещерата!
Подчинявайки се на заповедите му, всички се втурнаха към пещерата и едва бяха успели да стигнат входа, когато цяла глутница от разярени хищници се хвърлиха натам.
— Чарът на укротителката го няма и ние сме изоставени на произвола на съдбата — избърбори Джон, като стреляше непрекъснато. — Изглежда, че само с гърмежи не ще се справим с тая армия, която гладът тласка към нас.
— Какво да се прави?
— Да затворим коридора!
— С какво?
— С огнена стена! Запалете огньовете!
— Дървата са много малко! С тях можем да поддържаме огъня само половин час, а после?
— Търсете нещо подходящо!