— А после?
— Елате с мен, Джон, ще ви покажа нещо.
Джон тръгна след предприемчивия бандит, който го отведе в един страничен коридор. Този коридор бе осветен: мътна, сива светлинка на есенен ден се процеждаше през някаква пукнатина като през прозорче. През тази пукнатина на скалата се вмъкна Хук, като подвикна на ловците да го последват. Скоро Джон се убеди, че прозорчето води точно към урвата, която стръмно се спускаше към бурната река.
При вида на кипящата пяна от разбиващите се о скалистия бряг води на потока на Джон му призля.
— Дяволски трудно ще е! — избъбра той с променен глас. — Не завиждам на тоя, който ще рискува да се тикне тук. Пък и не мога да помисля, че ще се намери такъв ненормален. Та това си е явна смърт!
— Само дреболия! — засмя се бандитът. — Вие, Джон, сте храбър човек, но се боите от водата, както моят светлейши лорд от бизономания. Явно е, че сте живели в степи и никога не сте имали възможност да плувате в реки като нашите. А пък аз съм се родил на вода и съм израсъл в лодка. Сами ще се уверите, че не е чак толкова страшно. Ето, по въжето ще се спусна на тоя камък. Оттам ще се прехвърля на скалата. И после — бух във водата! И плувай като риба!
— Невъзможно е това, което говориш! Сигурен съм, че е невъзможно! Водата ще нареже тялото ти като морков на ренде!
— Ха да опитаме! По-добре е, отколкото да стоим със скръстени ръце и да чакаме да ни хванат червенокожите. И така, решен съм да отплувам!
— Ваша работа, Хук! Но знайте, че ако загинете, ние няма да ме виновни за това.
— Добре, добре! Кой мисли да ви обвинява! — добродушно отвърна бандитът, като с поразителна ловкост разрязваше на дълги ленти добре обработените бизонски кожи.
След около час въжето с необходимата дължина бе готово.
Като се убеди, че лорд Уилмър след сутрешния бокс спокойно отпочива върху биволските кожи в един отдалечен кът на пещерата и като поръча на траперите да се грижат и задоволяват апетита на негова светлост, след като се пробуди от сладкия си сън, Сенди Хук върза здраво въжето за скалата и сетне, прощавайки се с останалите, се промъкна през пукнатината и увисна на въжето.
Със замряло сърце Джон следеше всяко негово движение. — Ще загине! Ей, Богу, ще загине! — викаше той уплашено. — Макар да е сторил много злини в живота си, ще ми бъде жал, ако падне и се пребие! Та кой на младини не е лудувал? Ако бе от детинство попаднал в добри ръце, той би станал добър ловец… Жалко, жалко за момчето!
— Хей, Хук, откажи се от тая работа! Върни се, Сенди! По-добре е да се върнеш! — викаха и другите.
Но поклащайки се на въжето над бездната, бандитът само махна с ръка и още по-пъргаво започна да се спуска надолу.
В това време от отсрещния бряг започнаха да се чуват виковете на индианците, като едновременно и стреляха.
— Свършено е, свършено е с момчето! — тревожно мълвете Джон. — Ако не падне сега, ще го убият червенокожите. Ех, че е неразумен…
Обаче куршумите щадяха смелия бандит. Хук благополучно стигна края на въжето, който висеше над един камък, покрит с водната пяна, скочи там, постоя един миг, отново скочи, като птица прелетя разстоянието от дватри метра, което го отделяше от следващия камък, и най-сетне се хвърли в буйната вода.
Дошлите на брега индианци буквално посипваха с куршуми те си буйния поток, но стрелбата им бе безполезна: Хук през повечето време бе скрит под водата, като само за миг се показвашеи освен това водата носеше по течението маса парчета от дървета, сено, Бог знае откъде подхванати дъски и други предмети, така че стрелците вземаха тези предмети за тялото на бандита. А тези предмети, плавайки по течението, ту потъваха, ту пак се показваха над вълните и отклоняваха вниманието им.
Малко по малко изстрелите започнаха да оредяват и да се отдалечават, докато най-сетне съвсем стихнаха.
— Дали изплува или загина? — тревожеше се Джон за бандита. — Ако е изплувал, може би ще ни помогне още веднъж да се изскубнем от тоя капан. Ако ли пък е загинал, мир на праха му и нека Господ се смили над душата му! Амин!
С тия думи траперът слезе в централната пещера и запита пазещите входа:
— Е, какво има? Как вървят работите?
— По старому! — отвърна Девандел. — Зверовете продължават да клечат на прага на пещерата, но много рядко попадат под обстрела на нашите куршуми. А вие, Джон, какво ново ни носите?
— Сенди Хук се хвърли във водата. Това е всичко, което зная. А дали е изплувал, или се е удавил, това никой не може да ни каже.