— Е, не съвсем! — засмя се Девандел. — Вие забравихте, Джон, за нашия приятел Сенди Хук. Нали лорд Уилмър, според не толкова литературния израз на Сенди, му служел за дойна крава, тоест дава на Сенди твърде приличен доход! Как тогава да не се съжалява за изчезването на такава дойна крава, и то от аристократичен произход?
— Неприличен доход! — троснато отвърна Джон. — Вярно е, че някога Сенди е бил известен с прозвището „Контрольор по влаковете на Далечния запад“, защото доста акуратно е спирал тези влакове и е обирал пътниците. Но това занимание той отдавна е изоставил и би могъл да стане порядъчен човек, ако не се бе забъркал с тоя налудничав лорд, който всички развращава с богатството си, с което не знае какво да прави.
— Стига приказки, чичо Джон! По-добре се вслушайте и кажете какво означават тия гърмежи, които се чуват от четвърт час навън. Може би червенокожите са открили Уилмър и стрелят по него?
— Не, едва ли!
— Тогава какво мислите, защо се стреля?
— Много просто. Построили са салове, доплавали са към нашия остров и сега са заети с избиването на останалите на острова зверове, след което непременно ще се заемат и с нас. Дръжте се, момчета! Скоро тук доста ще се сгорещи!
— И без друго не се изтрайва от тези разпалени мумии.
— Донесете още от мумиите и ги стоварете до изхода! Прегледайте оръжието, стегнете си поясите! Без бой няма да инем!
И под ръководството на Джон закипя трескава работа.
Глава IV
Лице срещу лице
Опасенията на опитния индиански агент, който в своя дълъг и нелек живот бе преживял безброй схватки с червенокожите и познаваше навиците на индианците, се оправдаха. Многочислен отряд от избрани стрелци доближи острова на салове и спря на известно разстояние от него, при което друг, още по-многоброен отряд държеше саловете с помощта на вързани за брега здрави въжета.
Бурното течение на Вълчата река мяташе саловете от едно място на друго като трескави, въжетата пращяха, вълните се нахвърляха върху саловете, заплашвайки да повлекат седналите на тях, но саловете все пак се държеха, не се поддаваха и индианските стрелци методично, без да бързат, вършеха работата си: те чистеха острова от дивите зверове, които продължаваха да се трупат пред входа на пещерата.
Всъщност това бе истинска касапница, защото индианците стреляха отблизо, на месо и без да се излагат на опасност. Колкото и да е свирепа гигантската мечка, страшното гризли, колкото и неукротим да е ягуарът, както и неговият коварен и смел съперник — кугуарът, при тези обстоятелства четирикраките хищници бяха съвсем безпомощни по отношение на двукраките хищници — индианците. Като видяха своите врагове толкова наблизо, зверовете започнаха да подскачат по брега в безсилна ярост, огласяйки въздуха със своя рев, но не се решаваха да се хвърлят във водата.
Огромна мечка, в чието тяло бяха забити около десетина куршума от пушките на червенокожите, освирепя и се хвърли към сала, но едва отделила се от брега, буйната река я подхвана и тя се замята върху камъните като в треска.
На няколко пъти се мярна тялото й сред кипящите вълни при праговете и там, където изплувате, по камъните оставаха снопове козина и водата добивате розов цвят от кръвта й. Скоро всичко бе свършено и от нея не остана нищо.
А на островчето се разиграваше последната сцена от трагедията на зверовете: под методично изпращаните куршуми от ервенокожите падаха едно след друго и дивите животни.
В началото, когато убитите бяха все още малко, а безпощадният глад диктуваше и озверявате още повече обезумелите животни, останалите живи ягуари и кугуари се нахвърляха върху ранените и ги разкъсваха, а койотите им помагаха да завършат този пир, като разграбваха дори костите на убитите зверове.
Но малко по малко гладът бе задоволен, тук-там се търкаляха кървави трупове, на които никой не обръщаше ни най-малко внимание. Тогава сред зверовете настана паника. Първи й се поддадоха койотите.
Чувайки гърмежите, виждайки десетките трупове на своите себеподобни, разбирайки, че не могат да се спасят, те най-сетне не издържаха и като по даден сигнал започнаха да се хвърлят в бурните води на потока.
Вълците един след друг изчезваха в бушуващата бездна, едно след друго потъваха тъмните тела в белите кипящи води. Някои течението благополучно отвличаше и изхвърляше на открито. Там вълците с последни сили се мъчеха да излязат на брега. Някои успяваха. Други плуваха и изчезваха все по-далеч и по-далеч в мъгливата далечина.
Примерът на койотите бе последван от една двойка ягуари, но те бяха по-предпазливи: дочакаха да мине край островчето дърво без клони и тогава се хвърлиха от брега върху него. Дървото се олюля и едва не се обърна от тежестта на двете огромни котки, но се задържа и заплава по течението.