— Само заради капризите на Минехаха загубихме толкова хора! Племето сиу, което сега носи името Горящите лесовет чезне ден след ден и това също е по вина само на Минехаха, която за свои лични цели ни праща на явна смърт!
— Млък, страхливецо! — извика му вождът.
— Не съм страхливец! — мрачно отвърна младият воин. Погледни! Погледни раните ми върху гърдите и последната върху сърцето. Аз умирам от вражески ръце, но всъщност ме убива твоята дъщеря, вожде! Върви и и кажи, че Перото на рибаря устоя на думата си и… умря!
При тия думи раненият покри бледото си лице с наметалото и се простря на земята. Той не искаше да видят как могъщото му тяло се гърчи в предсмъртни мъки.
— Съдбата на войника е да умре на бойното поле! — философски забеляза, като застана встрани, старият вожд.
— Но — отбеляза той — Минехаха наистина върши безумия. В тялото на тая жена се крие душата на тигрица! Тя всичко може да пожертва в името на личната си мъст. Готова е да пожертва дори и останките на своето племе, само и само да постигне целта си! — И индианският вожд потъна в размисъл: „А защо й трябва всичко това? Да уловя непременно индианския агент и да го изпратя в лагера на Големия крак. Такава бе нейната заповед, която изпълних, но с цената на какво! Шестима убити, двайсет ранени.“
Червения облак отново се върна на мястото, където лежаха пленените бели.
Някои от младите войници превързаха раните на пленниците. Раните бяха леки и съвсем не заплашваха живота на ранените бели. В това Червения облак се убеди още от пръв поглед.
— Минехаха ще бъде доволна — каза си той равнодушно. — Въпросът е какво ще излезе от всичко това? Между нас и янките засега няма война. Техният вожд генерал Феърсайт и досега избягва открито сблъскване. Но какво ще предприеме той, когато научи, че сме пленили четирима знаменити ловци, от които единият офицер? Не зная, не зная!
— Време е да вървим! — прекъсна той мисълта си, гледайки безпомощно лежащите ранени.
Джон, като чу тия думи, запита:
— Къде ще ни водиш, стар индиански чакал?
— В лагера на Големия крак.
— А защо?
— Там ви чака вашата стара познайница Минехаха!
— Дявол в човешки образ! Какво иска от нас? Нима ние водим войната със сиу?
— Нашето племе сега носи друго име!
— Не е от значение какво име носят кръвожадните червени кучета! Нима Горящите лесове са изровили секирата на войната? Защо мълчиш?
— Защото не съм свикнал да бърборя като някоя пияна баба — презрително отвърна Червения облак. — Ти си пленник, тебе и другарите ти ще изпратим в нашия лагер. Това е всичко, което мога да ти кажа. Останалото ще научиш, но не от мен.
— А от кого?
— От сахема на Горящите лесове, от самата Минехаха!
— Добре! Отведете ни при самата Минехаха. Ще се постарая да плюя в лъжливите й очи!
— Внимавай, бели, да не би тя да ви изпревари и да заповядана своите войници с нажежено желязо да извадят вашите очи!
— Не се боя от това! — гневно отвърна индианският агент. Червения облак искаше да даде заповед да се очисти с отрова, но после се разколеба и остана да пренощува при него. Обаче нито той, нито някой от войниците се реши да влезе в Последния дом на атабаските сега, с настъпването на нощта, да влезе в пещерата, където при стените случайно бяха останали петнайсетина-двайсет мумии от изчезналото племе. Запалиха огън, изпекоха големи късове мечешко месо, донесоха буре с ракия и пирът започна. Пленниците не бяха забравени: гостиха ги от същото месо, но не им дадоха да пийнат нито глътка от ракията. След пира индианците заспаха, но през пялата нощ дузина млади войници следяха всяко мръдване на белите със страх да не избягат.
Лежейки на ледената земя, Джон неспокойно се обръщаше и мърмореше:
— Минехаха! Познавам ръката ти, змийо! Може би е дошло времето за последната равносметка. Твоята майка скалпира първия си мъж, моя храбър командир полковник Девандел. Затова аз я убих и взех нейния скалп. Като порасна, ти започна да ме търсиш, за да ми отмъстиш за Яла. И аз те търсех, за да те унищожа като опасен кръвожаден звяр. На теб ти провървя. В планините Ларами ти едва не ме уби и успя да ме скалпираш жив. Но не успя само в едно — да намериш скалпа на майка си, който успях да укрия на сигурно място. Сега перуката, която прикрива обезобразената ми от теб глава, е направена от скалпа на твоята майка. Така че ти имаш моя скалп, а аз — този на Яла. Пределно ясно е какво искаме и двамата — ти да получиш косите на майка си, а аз — моите. Така че потърпи, Минехаха!
Какво си бърбореше индианският агент, никой не разбираше. Това беше нещо като бълнуване, от което се улавяха само откъслечни фрази: