— Великата борба между червенокожи и бели е към своя край! Белите са заселили вече цяла Америка. Там, където неотдавна се скитаха ордите на червенокожите, сега се издигат богати градове, които са истински крепости на съвременното човечество. Участта ви, червенокожи, е решена. В продължение на петдесет години, откакто помня, са изтребени десетки, а може би и стотици хиляди твои събратя, Минехаха! Ако са останали поне една десета част от индианците — и това са много. Но и те чакат своя фатален край. Вашата раса е осъдена на загиване и напразно ти обикна един глупак, който неоснователно носи титлата главен вожд на Горящите лесове и името Големия крак и който се опита да отведе останките на твоето племе далече на север, в Канада: съдбата не ще ти позволи да изпълниш своя план. Погледни сама истината в очите, неукротима Минехаха.
И като се обърна неспокойно в леглото си насам-натам, индианският агент Джон продължи:
— Големия крак заболя из пътя. Това наложи да презимувате тук, близо до границата. А нашите войски се готвят и ако не днес, то утре ще бъдете обсадени отвред.
— Какво си бърбориш, чичо Джон? — тихо го попита лежащият до него трапер Джордж. — Ти като че ли говориш с духове. Дали не виждаш призраци?
— Да, виждам! — невесело се засмя ловецът.
— Нима? — учуди се и като че ли се поуплаши суеверният трапер. — А какви точно призраци? Дали не ти се яви последната атабаска?
— Не. Отдавна престанах да мисля за нея — отвърна индианският агент. — Какво ме интересува това момиче, разкъсано от дивите зверове? Не, Джордж! Аз виждам други призраци!
— Кои, чичо Джон?
— Виждам призраците на кървавото минало. На загиналите в тая безмилостна борба, която се води на земята ни десетки години. Ти си още млад и нищо не знаеш, а пък аз всичко това лично съм преживял!
И индианският агент започна отново да разказва спомените си полугласно:
— В 1854 година започна трагедията, която свършва едва сега, след почти четирийсет години. Тогава за пръв път сиу въстанаха срещу белите. И — о, Господи! Какво ли не се вършеше тогава! Десетки хиляди войници бяха извадени от строя и правителството на Съединените американски щати трябваше да напряга всички сили, за да се справи с тях. Само колко ферми разориха! Колко кервани с преселници избиха! Какви потоци кръв се изляха, какви планини от трупове се издигнаха!
— И всичко това ти си го спомняш, чичо Джон? — питаше го също полутихо траперът Джордж.
— Да! Спомням си и второто голямо въстание през 1863 година, Когато над Щатите се разрази бурята за освобождаване на негрите и самото съществуване на Щатите бе на косъм. Цели четири години трая това въстание и отново се проляха потоци от кръв — кръвта на бели и червенокожи. Незапомнени, неописуеми ужаси се извършиха!
— Но ти знаеш цялата история, чичо Джон?
— Да. Помня и кървавата война от 1876 година. Тогава се бихме с великия вожд на сиу — Седящия бик!
— О, това вече помня. Тогава и аз участвах заедно с теб, чичо Джон. Не помниш ли?
— Добре, но сега не ме прекъсвай, а по-добре слушай!
— Слушам те, и то с най-голям интерес, чичо Джон! Продължавай!
— И ето сега, след четиринайсет години, ние отново се срещаме лице в лице с червенокожите. Но това ще бъде последният бой! Това ще бъде последната сметка, която ще трябва да уредим помежду си. Няма да има кой да брани индианските гробове! И знаеш ли, Джордж, какво си мисля сега?
— Какво, чичо Джон?
— Мисля си, че след индианците идва и нашият ред.
— Имаш предвид на янките ли, чичо Джон?
— Не на янките, Джордж! А на тая част от янките, която понесе всичките тежести на борбата!
— Коя по-точно имаш предвид?
— Имам предвид войниците, ловците, степните и горските скитници! И досега за нашите братя на изток няма работа. Цялата земя е разделена на парчета, навред е заградено, навсякъде се издигат фабрики и заводи, а от дивеча няма и следа. Затова пък на всяка стъпка можеш да видиш полицай или шериф, навред висят обяви, които известяват всевъзможни забрани.
— И всичко това срещу нас ли е насочено?
— Да, Джордж! С една дума, там нашият брат, свободният ловец, няма какво да прави, за него няма работа, макар и да умира от глад! А нали някога ние, ловците, пионерите, се бихме с първите обитатели на страната, с тия същите червенокожи? Именно ние се справихме с тях, ние ги прогонихме, очистихме от тяхното присъствие една огромна по площ територия!
— И кой използва плодовете на нашата победа?
— Да, плодовете на тази победа бяха в интерес на търговеца, на фермера, на фабриканта… А за нас, пионерите?…
— С нас сега посТЪПВАТ така, както навремето ние постъпвахме с червенокожите! Нас ни гонят от тази освободена територия и ни изпращат в пустинята. Тогава струваше ли си да се пролива толкова кръв?