— Не разбирам твоята философия, чичо Джон. Пък и да си призная, това съвсем не ме интересува. Не искам и да зная за миналото, а за това, какво ще стане с нас сега, след минути, след час!
— Нищо добро, гълъбче! Веднъж попаднали в лапите на червенокожите, какво добро можем да чакаме от тях? Изглежда, че тая същата Минехаха, която бълнува само кръв, ще се постарае да създаде за своите войници интересна гледка: ще накара вероятно да ни завържат за стълбове и младите червенокожи ще се упражняват в най-невероятни мъчения над нас.
— Нима може да падне толкова ниско, чичо Джон? Та това е унизително и за самата нея. Минаха ония времена! Не си ли спомняш, че сам Седящия бик през последните години престана да си служи с подобни зверства!
— Е, не съвсем! Седящия бик до последния си дъх си остана чистокръвен дивак и не си спомням да е пощадил някога някого от своите пленници!
— Чичо Джон, а Сепди Хук се е спасил?
— Може би. Но какво от това?
— Как какво! Ако се е спасил, ще доведе на помощ войските на генерал Феърсайт!
— Може би. Но това, братко, не е така лесно! Докато Хук се добере до лагера на янките, докато те дойдат дотук, ще минат най-малко няколко дни.
— Защо няколко дни?
— Защо ли? Нима мислиш, че тук, през горите, се пътува лесно? Пролетта едва се усмиВКа и вече отлетя на юг! Спомни си колко на брой бяха топлите нощи и ето вече какъв кучешки студ имаме днес. Никак не ще се учудя, ако отново завали сняг. А по снега не така лесно се движи една кавалерия!
— Но дали изобщо се е спасил Сенди Хук?
— Разбира се, че и аз моля Бога Сенди Хук да се е спасил, за да ни доведе на помощ янките, но надеждата ми за това е твърде малка.
— А на какво друго се надяваш, чичо Джон?
— На какво ли? Трудно е да се каже! Преди всичко на това, че не ни избиха, макар че ние не се церемонихме с червенокожите и убихме поне пет-шестима от тях. Ето, там са труповете им.
— Това няма ли да разяри още повече индианците?
— О, да. Когато в лагера научат колко скъпо е платил индианският отряд за своята победа над нас, негодуванието ще бъде изразено с достатъчно силни крясъци и викове. Но това не трябва да ни смущава. По-важното е, че не са ни убили и това е показателно. Успях да подслушам Червения облак. Почтеният баща явно е недоволен от дъщеря си.
— От Минехаха ли?
— Да. И дълбоко вярвам, че Червения облак далеч не е сам в недоволството си от Минехаха и от Голямата стъпка, или Кривия крак, както още се нарича старото индианско магаре, подведено от Минехаха, за да се преселят в Канада.
— Убеден ли си в това, което казваш?
— Да, приятелю. И сред самите индианци зрее мисълта за пълната болезненост на въоръжената борба и безнадеждността на идеята за запазване правото на свободно съществуване, тоест правото да се живее така, както някога са живели прадедите на сегашните индианци.
— Да, чичо Джон. Днес нашето правителство открива в индианските селища училища и болници, прокарва пътища, канали, изпраща инструктори, които да учат червенокожите на земеделие, помага им да обработват земята — с една дума, макар и не в толкова широки размери, но все пак им дава възможност да се откажат от безсмисления скитнически живот и да преминат към мирния живот на земеделеца. Вярно е, че един такъв преход е доста труден, но не можем да го наречем невъзможен!
— Да, така е! Прав си!
— И смяташ ли, че ще настъпи разбирателство между червенокожи и бели, чичо Джон?
— Да, сред червенокожите крепне и се развива стремежът към мирно разбирателство с янките. Чувал съм, че в университетите вече учат червенокожи студенти. Появяват се и индиански пастори, учители, инженери, лекари, адвокати. Нима това беше възможно преди двайсетина години? В никакъв случай! Тогава индианецът бе познат само като войник с пушка през рамо и с тояга в ръка. А ние, двамата, скитайки по света, не можахме да видим тази еволюция, приятелю!
Едно звучно хъркане на уморения трапер Джордж беше отговорът.
— О, Джордж! Но ти спиш? — учуди се Джон. И без да дочака отговор, избъбра:
— Скъпо бих възнаградил всеки, който би ми казал какво е станало със Сенди Хук.
Глава V
В ноктите на тигрицата
И наистина, какво ли се бе случило със Сенди Хук?
Като премина благополучно през праговете, той изплува под тях по течението на около петдесет метра, пое въздух и веднага отново се гмурна, защото от брега индианците започнаха силно да го обстрелват.
Но преследването не трая дълго, защото брегът на това място беше скалист и индианците трябваше да преминават през пропасти, да правят големи обходи, а и те скоро бяха прогонени от студа.