Но и Сенди Хук не се чувстваше добре: водата бе ледено студена и плувецът трябваше често да се сблъсква с плаващите по течението ледове и дървета, като рискуваше да си разбие главата или счупи ръцете.
Постепенно смъртна умора завладяваше смелия бандит. Мисълта му започна да работи бавно, сънно. Не искаше за нищо да мисли, а само как по-скоро да си почине!
— Не, така не трябва да продължава — гласно се окуражаваше Сенди. — Ако върви все така, скоро ще отида на оня свят!
И той се отдаде на мили спомени и отново заговори на себе си:
— Ех, ако беше тук моят полуумен англичанин с неговата страст да се боксира! Един малък бокс сега чудесно би стоплил изстиналата ми кръв и би ободрил духа ми не по-лошо от една ароматна глътка ром. Ами горещите извори на Колорадо? Сняг до колене, а ти се къпеш и димиш целият!
И Хук примлясна сладостно.
— Представям си каква мутра е направил Уилмър, когато е узнал, че съм го напуснал, че съм тръгнал на път, без да взема и него!
Бандитът вдигна глава и се огледа наоколо. Недалеч от него, извивайки се, плаваше доста голяма почерняла буца лед, а след нея дърво. Ах, Колорадо, пивниците, уискито след горещото къпане…
— Изглежда съдбата все ми изпраща по нещичко на помощ! — избъбра Сенди и с дватри размаха се метна към плаващия предмет.
Хук заобиколи парчето лед, огледа го и възкликна: — Ледът не струва! Скоро ще се разтроши и тогава ще съм по-зле и от сега. По-добре да опитам щастието си с някой представител от растителното царство. Още повече, че плаването върху греди ми е познато още от детството.
И като впи вкочанените си ръце в дървото, Сенди не така лесно успя да го възседне, но все пак, съвършено изтощен, се просна върху него.
Студеният вятър шибаше плувеца, но Хук не се отчайваше. Като човек, свикнал с приключенията, той бе готов за всякакви изненади. И сега в джоба му се намери малка бутилка, която пазеше като зеницата на окото си. Той внимателно извади бутилката от джоба на панталона си, отчупи гърлото й с един удар о ръба на гредата. Остра подкрепителна течност се изля в гърлото му и като огнен поток пропълзя по жилите му.
— О, какво вълшебно питие е уискито! — избъбра Хук, като не без съжаление захвърли в мътните и студени вълни празната бутилка.
— Интересно е да се знае докъде ще достигнем? Не е ли време да си получа вече багажа? — продължаваше със своите шеги бандитът.
Течението откара гредата с възседналия я Хук в сравнително по-спокойни води, където тя плаваше твърде бавно и лениво, като плавно се поклащаше и се обръщаше от една страна на друга. Хук се опита да гребе с ръце, но гредата продължаваше да се движи бавно. Най-сетне тя ускори своето темпо и заплава ускорено към брега.
След четвърт час Хук, цял измокрен и замръзнал, но доволен от успеха си, излезе на сушата.
Като се огледа, той бързо се ориентира и хукна, минавайки с поразителна ловкост голите храсталаци и черните стебла на горските великани.
Както бе предвидил лорд Уилмър, Хук се насочи към хижата, където бяха ловните припаси на Уилмър.
След два-три часа измореният и силно премръзнал бандит успя да се добере до нея.
Последният километър той едва се влачеше, като мислеше дали хижата не е вече в ръцете на индианците. Тогава трябваше да се прости завинаги с живота си, защото тази хижа бе единственото му спасение — само в нея можеше да се стопли и подкрепи.
Но и в такъв критичен момент неговата бдителност не го напусна. При входа той внимателно огледа земята, като отбелязваше и най-дребните следи. Неговият остър поглед не откри нищо подозрително.
И ето, той е най-сетне в хижата.
След не повече от пет минути в огнището весело пламтеше огън, клокочеше чайник, на шиш се печеше голям къс сушено еленово месо — всичко от запасите на Уилмър.
След закуската Сенди се натри със спирт, наля порядъчно количество от същото шише в стомаха си и легна да спи, като стисна здраво своя верен нож.
За да си отпочине по-добре, Хук се разсъблече, като остана почти по костюма на Адам.
Спеше спокойно и дълбоко, но нещо в него бе все нащрек. И той чу в съня си бързи стъпки, сетне нервно потропване на вратата. В миг Сенди скочи.
— Кой е? — извика сънено той.
— Отворете, Сенди! — чу се отговорът. — Аз съм лорд Уилмър.
— Лорд Уилмър? — изненада се Сенди. — Кой дявол ви доведе тук, милорде?
— Моля, без комплименти! — сериозно отвърна Уилмър. — Не забравяйте, че между нас има неизмерима пропаст. Но, хайде, отваряйте! И се опитайте по-скоро да ми посмачкате носа, както сторихте тази сутрин, преди да ме напуснете така безсрамно! Според уговорените условия, вие сте длъжен два пъти на ден да се боксирате с мен, а днес това бе изпълнено само веднъж. И за това, че ме напуснахте, без да ме предупредите, смятам да ви глобя с десет долара.