— Как, да ме глобите десет долара? Добре! Сега ще ви покажа как се налагат такива безчовечни глоби! Вмъквайте се вътре и затворете вратата, защото вятърът ще ни издуха — изрева бандитът.
Лорд Уилмър влезе вътре и Хук, поразен от неговия вид, отстъпи назад: лордът беше в костюм, който съвсем не подхождаше за разходка из гората — той беше почти гол. Когато напусна Последния дом на атабаските, преди да се хвърли във водата, Уилмър бе свалил от себе си всичко, което можеше да затруднява плуването му, и пристигна в хижата, покрит с ледена кора, вместо риза.
Когато Хук се отдръпна назад, полуумният англичанин сметна, че това е заемане на боксьорска поза и размаха юмруци, като съвсем ненадейно му нанесе силен удар в хълбока. Сенди, разбира се, не му остана длъжен и му отвърна със здрав удар, като го запита:
— Но как се добрахте, ваша светлост, дотук?
— По морския път — флегматично отвърна лордът, като продължи да размахва юмруци под носа на Хук.
— А-а! Без тия! — отби бандитът още веднъж удара на Уилмър и пак го блъсна в ребрата.
Боят продължи не повече от две минути. Силите се оказаха съвсем неравностойни, защото Хук си беше отпочинал, отспал си бе, стоплен и подкрепен от силното питие, а лордът едва се движеше от умора и студ. Скоро Уилмър получи такъв тежък удар, че се строполи бездиханно на пода и на Хук се наложи да го свестява, като му наля в устата от същия чист спирт, с който сам се бе разтривал и подкрепял.
Уилмър бързо отвори очи, стана и клатейки се, седна при масата, като каза:
— Благодаря ви, Сенди! Тоя път отлично ме натупахте!
— Надявам се, че ваша светлост е най-сетне доволен!
— Да, много! И ви прошавам глобата!
— Не желаете ли още един подобен удар?
— За днес е достатъчно! Утре сутринта…
— Всякога съм готов да бъда полезен на ваша светлост! Но сега нямам възможност да остана повече при вас. Преди да съмне, ще трябва да достигна до лагера на генерал Феърсайт, за да ..
— Зная, зная! За да арестуваш опия бандити — Джон и неговите спътници!
— Да, да! За да арестувам ония бандити! — засмян отвърна Хук. — С една дума, аз трябва моментално да ви напусна. А какво ще правите вие, милорде?
— Как какво, Ще ви последвам!
— Но вие нямате нито капчица сила. Ще паднете още щом излезете оттук!
— В никой случай. Нужно ми е само да се стопля и да сръбна нещо Най-сетне, нали няма да вървим пеш, а с кон? Аз ще се кача на друг, а не на вашия, но ако се почувствам зле, ще ви помоля…
— Да ви набия отново.
— Не, казах вече, че за днес ми стига! Просто ще ви помоля да ме завържете за гърба на мустанга!
— Но защо искате да дойдете с мен? Не е ли по-добре да се наспите добре в хижата?
— Не, така съм решил — кимна с глава лордът.
Хук знаеше, че с този упорит човек нищо не може да се направи, щом си е наумил нещо, и като сви рамене, започна да подготвя лорда за предстоящото пътуване.
Англичанинът, като затвори очи и опъна дебелите си крака, предостави пребитото си от юмруците на Хук тяло в ръцете на бандита, който не закъсня ловко и бързо да подложи това насинено тяло на основен масаж и сетне разтри благородните крайници на Уилмър със спирт.
— Готово, милорде! Уилмър отвори блажено очи.
— Вие сте чудодеец, Сенди! — възкликна той. — Мисля, че само от скромност се обявявате за обикновен ловец.
— А какво съм всъщност? — засмя се Сенди Хук.
— Вие ли? Мога да се хвана на бас, че сте чистокръвен аристократ.
— Точно така! Ваша светлост попадна точно в целта. Разбира се, че съм аристократ. Баща ми бе граф, а майка ми — полковничка Или точно обратното, не си спомням добре. Но ще ви помоля да запазите това в пълна тайна. Защото в противен случай може да избухне война между Швейцария и Турция, а пък аз не желая това. Но стига празни приказки. Нямам време за дърдорене Да вървим!
Хук бързо се облече, доведе отнякъде два бодри коня и като качи Уилмър на седлото, сам скочи на гърба на втория кон.
— Хайде, хайде, ваша светлост, по-бързо! — извика той.
— Моля, бутнете тоя кон — помоли Уилмър, чийто мустанг се дърпаше назад и не искаше да мръдне от мястото си.
— Сега, сега! — отвърна Хук и шибна с камшик вместо упорития мустанг, неговия конник.
— Достатъчно, достатъчно! — завика Уилмър. — Вие не биете коня, а мен.
— Мислех, че бия проклетото животно.
— Не, върху мен стоварвате ударите!