— Какво по-лошо от това, чичо Джон?
— Мълчи, Джордж! Много се разглези през последните години! Нима така трябва да хленчи един трапер? Искам да те подсетя, че занапред ни очакват още по-лоши неща, отколкото клатушкането върху гърбовете на мустангите. Току виж ни хвърлили в някоя яма, сетне ще ни вържат на стълба за изтезаване, като дори ще ни заставят да им пеем!
— Не ще дочакат такова удоволствие! — със стиснати зъби процеди Девандел. — Помня разказите на моя баща за изтезанията, на които са били подлагани в негово време белите ловци или пленените от червенокожите войници, но помня и думите му, че е било позор да искаш милост или да стенеш пред тях. Ще съумея и аз сега да понеса тези мъки, без да чуят никакъв стон от мен.
— И от мен! — обади се и друг трапер.
— Аз бих предпочел да избягам! Но ако това не стане, то и от мен не биха чули оплакване тези червенокожи зверове! Не бих ги предизвикал, за да свършат по-скоро с мен! В това навярно лесно ще успея!
Джон дълбоко въздъхна и нещо измърмори под носа си. Ако офицерът и траперът надникнеха в душата му, щяха да зърнат голямото му съмнение.
— Лесно е да се каже! — мърмореше индианският агент. — Опитайте се да изтърпите мъките, на които червенокожите дяволи са способни да подлагат своите пленници, пък тогава говорете!
В това време индианският отряд бе изминал няколко десетки мили и спря в лагера на сиу на път за Канада.
Лагерът на сиу бе доста обширен. Той се състоеше от около сто и петдесет отделни вигвама с най-различна големина Сред обикновените вигвами се забелязваха по-големите и по-богатите, тоест на вождовете — на Минехаха и на главния вожд на преселването — Големия крак. При тези два вигвама, пред които горяха огньове, имаше групи млади войници, които изпълняваха службата на телохранители и ординарци на вождовете.
Пленниците очакваха, че веднага при пристигането им ще бъдат отведени при любителката на скалпове — Минехаха, но се излъгаха. Индианците на Червения облак ги закараха в тъмен и мръсен вигвам, вонящ и задимен, свалиха ги от мустангите и като им вързаха отново ръцете и краката, най-безцеремонно ги хвърлиха вътре.
Там бе студено и същевременно вонящият въздух ги задушаваше, но с това все още можеха да се примирят, тия, които бяха свикнали да бъдат волни на чистия въздух.
И все пак невъзможната мръсотия бе нетърпима. По кожите, които покриваха стените на вигвама, пълзяха отвратителни насекоми, които не пропуснаха да се нахвърлят върху злополучните пленници като върху отдавна желана плячка.
Пръв почувства това мъчително неудобство Девандел. — Дявол знае що за гадост е това! — изръмжа той. — Живи ще ни изядат тия паразити! Нарочно ли са ги събрали тук, заради нас?
— Това все още не е нищо! — отвърна хладнокръвно Джон.
— Вижда се, мистър Девандел, че нямате реална представа за живота на индианците. Само Бог знае какво е това: невежество ли, стоицизъм ли — лъжливо разбиран и още по-лъжливо прилагане, Но факт е, че индианците живеят в нечувана мръсотия, в поразително нехигиенична обстановка.
Лекарите, които са посещавали селищата на индианците с научна цел, буквално са се ужасявали, когато са виждали каква е обстановката там, при какви условия живеят червенокожите. Индианците не познават какво е печка, а зимите тук са толкова люти, че без отопление е немислимо да се живее. Понякога те затоплят вигвамите си, като палят огън направо на пода.
Димът едва намира някаква пукнатина, за да излезе, но, разбира се не всичкият успява: значителна част остава вътре, като буквално отравя въздуха. Казват, че индианците имали железни организми. Може би.
Джон отново се размърда.
— Със собствените си очи видях как от един вигвам извадиха седем трупа на задушили се. Това бе цяло семейство от седем човека — въздъхна той.
— А нали тези индианци все пак посещават домовете на белите? Невъзможно е да не знаят как са уредени домовете им, не могат да не познават удобството дори от една примитивна печка.
— Но защо не ползват печки, макар подвижни?
— Защо ли, мистър Девандел? Защото това за тях е греховно! Тук се е намесила тяхната религия или по-точно техните жреци, тоест техните прословути медицинмени, които държат само на старите традиции. И още — старите магьосници сквау.
— Това ги държи далеч от цивилизацията и докога ли? — обади се мистър Девандел.
— През петдесетте години едно от племената на Централните щати, което все пак бе вкусило от цивилизацията, започна да ползва печки. Вождът на това племе дори бе придобил прозвището Желязна печка, защото си бе купил от белите преселници подвижна желязна печка, с която бе обзавел своя вигвам, и пътувайки, навсякъде носеше със себе си и тая „вавилонска кула“, която у всички, които я видеха, предизвикваше завист — си спомняше Джон.