— И какво стана с този индианец? — попита Девандел.
— Ами какво! — продължи Джон. — Срещу „греховната новост“ зареваха отвред. Индианските шамани скитаха от лагер на лагер, като разбунваха духовете на полубезумните сквау с разказите си за въвеждането на печки, което означавало оскверняване на Великия дух или на Всемогъщия Маниту. Тези шамани внушавали, че всеки индианец, който си купи такава дяволия, ще започне да побелява, докато се превърне в презирания от индианците бял човек.
— Който се обзаведе с печка, той ще трябва да има и постоянно жилище — допълни размишленията му Девандел. — А който си обзаведе къща, то той изменя на общината, защото общината води само подвижен, скитнически живот. Следователно той ще се счита за изменник, за предател! Той няма да е вече индианец!
— Точно така! — отвърна Джон. — Така се сложи край на тази цивилизована придобивка. По настояване на най-влиятелните индианци всички печки бяха унищожени, захвърлени в блатата или пък заровени в земята, а на всички, които биха се съблазнили да ги изровят оттам, се отправяха люти проклятия и заклинания от шаманите!
— Да! Борба на стария, умиращ бит с новия! — замислено каза Девандел.
— Да, това е борба на старото с новото! — добави опитният ловец, като посочи още редица аналогични истории из живота на червенокожите. — Ето, да вземем например неокачествимата мръсотия, която сега виждаме в индианския вигвам.
— А знаете ли, че тази мръсотия е обявена за свещена? — намеси се в разговора и друг трапер. — Червенокожите са си изработили специална теория: който се бои от мръсотията, той е изнежен, следователно, не може да бъде войник, не е индианец, а предател, изменник! А какви са резултатите от това?
— Ами да, резултатите са налице. Сред индианците трудно ще срещнеш някой, който да не страда от кожна болест. Крастата за тях е нещо съвсем обикновено — допълни Джон.
— Има и по-лошо! Цели селища са заразени от прилепчива екзема! Други пък държат при себе си прокажените като равноправни членове на семейството! — възмутен каза Девандел.
— И мрат индианците като мухи наесен! — допълни го Джон.
— Да, върху американците лежи голям грях: ние предприехме изтребването на червенокожите! — с огорчение отбеляза Девандел.
— Всъщност това изтребление не е нищо в сравнение с болестите, които ги унищожават без наша вина — намеси се и траперът Хари.
— През четирийсетте години сред червенокожите върлуваше страшна шарка. Някой бе пуснал приказка, че шарка @га е пренесена от белите с цел за по-бързото им изтребване, за да могат янките по-безпрепятствено да заемат земите им… — продължи Джон.
Но Девандел го прекъсна:
— Тогава, доколкото зная, един богат и многолюден индиански род е влязъл в контакт с белите, поискал е тяхната помощ и военният лекар Макфърсън е ваксинирал против шарка около сто и петдесет души. Струва ми се, че това е било през 1842 година.
— А вие знаете ли какво произлезе от това? — отново го прекъсна Джон. — На следващата пролет всичките тия спасени от шарката червенокожи са били избити без жал @ост от своите сънародници, които ги обявили за нечисти!
— И това зверство е било извършено пак в името на Маниту, на Великия дух, комуто, според шаманите, ваксинирането е нанесло най-тежкото оскърбление — отвърна Девандел.
— Да, джентълмени, каквото и да се говори, но червенокожите сами са си виновни за своето изчезване от лицето на земята. — заключи Джон.
— Като че над тях тегне някакво проклятие — замислено отбеляза траперът Хари.
— Така е! — отвърна Девандел. — Но не може да се отрече, че и ние, янките, не се държим твърде добре с индианците…
— Но да не говорим повече за това. Наистина голям грях лежи на душата ни! Какво да се прави… Такава е била волята на съдбата — заключи Джон.
Глава VI
Два скалпа
Първите часове от престоя на злополучните ловци в плен минаха сравнително спокойно: зад вигвама се чуваха гласовете на индианците, лаят на кучетата, пискливите гласове на спорещите стари сквау, цвиленето на коне, припрени стъпки, но в палатката, където лежаха пленените, никой не влизаше. Като че ли червенокожите съвсем бяха забравили, че в лагера им има четирима бели, които са и техни смъртни врагове. Но към два часа следобед спокойствието бе нарушено от появата на двама индианци, които внесоха във вигвама котле с някакво индианско вариво.
— Бели! — тържествено се обърна към пленените влезлият индиански прислужник. — Нашият сахем, непобедимата Минехаха, ви изпраща това ядене. Нахранете се!