И той с тържествен жест посочи сложеното на земята при краката на пленниците котле, от което се издигаха бели облаци топла пара. В котлето имаше сварена по индиански оризова каша с парчета сушено биволско месо, безмилостно подлютена.
— Червенокожите искат да ни унижат — пошепна лежащият на пода Джон. — Те не отвързват ръцете ни и мислят да ни принудят да ядем като кучетата, та след това да ни осмиват. Но, приятели, това няма да стане! Оставете всичко на мен!
Разбира се, че всички кимнаха одобрително на предложението му.
Тогава Джон, като пропълзя до котлето, извивайки се като гъсеница, което разсмиваше индианците, които се бяха събрали и ги наблюдаваха, запита:
— А нашите червенокожи братя много ли харесват тая кучешка гозба?
— Такава е приготвена именно за вас! Яжте! — обади се най-старият от войниците.
— Предпочитаме вие да се нахраните с нея! — заяви им Джон.
— Ние сме сити.
— Нищо, хапнете си!
При тия си думи Джон с небивала сила бутна към котлето двата си крака, сграби го като с вила, подхвърли го нагоре и го обърна.
Горещата каша се изсипа точно върху главите и раменете на слисаните индианци, прилепи косите им, заля орловите пера, които им служеха като диадеми на главите, потече по бронзовите им лица, заслепявайки ги, и омърси дрехите им.
По всичко личеше, че индианците сериозно бяха пострадали от тоя неочакван горещ душ. Обаче войнишкото им достойнство не им позволяваше да се поддават на каквито и да е слабости. Само едно „ох“ се изтръгна от устата им, с което изразиха и уплаха, и страдание, и гняв.
— Вървете да се оплачете на вашия сахем в рокля! — им извика презрително Джон, като се отместваше по същия начин към стената. — Може би като ви види в този вид, ще си спомни за мярката на приличието, която забранява да се гаврят с един войник, както тя се гаври със своите пленници.
— Хоуг! — извика най-старият от индианците и те напуснаха вигвама.
— Началото не е лошо! — засмя се един от траперите. — Ако бихме могли още веднъж да им покажем своята гордост и независимост по някакъв подобен начин, то, струва ми се, че бихме избягнали мъките на стълба!
— Не се надявай на такова нещо — обади се Джон. — Индианците не се поддават на такива провокации. — Ще трябва да се предприеме нещо по-сериозно. Да видим какво ще ни предложи ситуацията. Но все пак, убеден съм, че и даденият им урок ще има резултат и те ще се държат малко по-прилично с нас.
Индианският агент не се излъга в своите предположения. Прекарал цял живот в обкръжение и най-близък контакт с червенокожите, Джон излезе прав. След петнайсетина минути донесоха във вигвама нова порция храна, но предоставиха на пленените да се справят с нея, както се полага — те им развързаха ръцете и им предоставиха по една дървена лъжица.
Разбира се, че докато пленените се хранеха, всяко тяхно движение бе внимателно следено от десетки враждебни очи, а щом котлето се изпразни, ръцете на пленниците отново бяха вързани.
Тъкмо индианците се готвеха да си тръгнат и Джон ги спря с думите:
— Вярно ли е, че днес във всяка палатка на червенокожите е запален огън, за да стопли измръзналите им тела?
— Да. Днес е студено! — късо отвърна най-старият индианец. — Но какво от това? Да не би моят бледолик брат да желае да запалим огън и тук?
— Да помоля вас — презрително отвърна индианският агент.
— Как е възможно плененият войник да се унижи да моли врага си, който е изгубил всякаква мярка на уважение, като е забравил задължителните за истинския войник правила, които показват какво трябва да бъде отношението към пленените.
Ударът успя да попадне точно в целта Като се изчерви, старият войник нареди във вигвамата на пленниците веднага да се донесат дърва и да се запали огън.
— Доволен ли е сега индианският агент? — запита го червенокожият.
— Вече можеш да си вървиш! — кимна му с глава Джон, като че индианецът бе негов роб. Но все пак, това странно държание на белите направи особено впечатление на индианците. Те започнаха да гледат на пленниците с уважение, дори с известен страх Джон дочу как двете момчета си шепнеха, че такива бележити войници трябва да получат в лагера друг прием, друго отношение.
— За какво ви е нужен този огън? — обърна се Девандел към Джон — Тук и без това не може да се диша, а огънят, който искате, съвсем ще ни отрови!
— А, не! Ние сме легнали на земята, а димът се вие нагоре. Така че пушекът ще излиза през отвора. А огънят ще може много, много да ни послужи. — убедително заяви Джон.