— Какво имаш предвид?
— Може би ще ни помогне да се избавим от въжетата, с които сега сме завързани.
— А, искате да ги прегорите?
— Ако ми се представи такъв случай, не бих се поколебал да прегоря до кости и собственото си тяло, само и само да се отвържа и получа свобода, за да действам както си знам. Но сега, докато ни следят, това е абсолютно невъзможно. По-късно, надявам се, бдителността на нашата стража ще отслабне. Освен това може би ще ни се отдаде и благоприятен случай със собствени сили да се избавим Помня през живота си пет подобни случая, когато по този начин съм попадал в ръцете на червенокожите и, както виждате, всякога съм се изскубвал жив и здрав.
— Е, не съвсем здрав! — не се сдържа и се засмя Хари.
— Ти, хлапе такова — развика се Джон, — искаш да ми напомниш за загубата на косите ли? Но моят скалп е взет в бой, а не в плен! Всъщност защо разговарям с теб? Ти си глупак и глупак ще си останеш през целия живот!
— Не се сърди, чичо Джон! Аз само се пошегувах!
— Ама че шега! По-добре си мълчи!
И гневът на Джон премина тъй бързо, както се бе появил. След пет минути той отново заговори наставнически:
— Всъщност тия червенокожи дори в зверствата си остават наивни като деца!
— Ама че деца!
— Да, да, мистър Девандел Така е. Не оспорвайте нещо, което не познавате добре. Сам помислете!
— Да кажем, че един червенокож залови някакъв бял, как би постъпил с него? — попита Хари.
— Ако е разумен и преценява трезво всичко, той би разсъждавал така: в ръцете ми е смъртен враг, а щом е смъртен враг, ще трябва да се освободя от него колкото е възможно по-бързо. Иначе може да се изплъзне от ръцете ми и тогава ще трябва отново да водя борба, за да го заловя. Така разумният човек тутакси се стреми да унищожи своя враг и с това всичко се свършва — отвърна Джон.
— А как постъпва неразумният или червенокожият? На него не му е достатъчно само унищожението на врага — продължи въпросите си Хари.
— Индианецът, победил своя враг — бил той бял или червенокож, го мъкне до своя лагер, дори ако той се намира на триста километра. А защо? За да може цялото племе да вземе участие в тържеството на победителя, за да могат местните бардове да възпеят доблестта и подвига на войника победител.
— Това е нищо. Както виждаме, те държат пленника няколко дни, за да се подиграват с него.
— Докато свършат с него — допълни го Джон.
— А защо е така? — не свършваше с въпросите си Хари.
— За да могат всички баби, всички деца от селото да се гаврят с пленника и безнаказано всеки да го изтезава.
— Освен това, когато настъпи последният акт от трагедията, пленника връзват на стълба на мъките, където го умъртвяват част по част, като удължават тая своя церемония!
— А кое ги подтиква към такива безобразия? — наивно попита отново Хари.
— Желанието да се наслаждават по-дълго на униженията и мъките на врага, да го принудят до дъно да изпие горчивата чаша. Сляпа отмъстителност и детска неразумност! — поясни Девандел.
— Или варварство! — поправи го Джон.
— Да, и детинщина, и варварство! Но това е добре дошло за бялата раса — съгласи се Девандел.
— От опит зная, а и познавам поне десетина трапери, попаднали в подобно положение, които са успявали да избягат само защото, наслаждавайки се на такава мъст, продължавайки едни изтезанията над пленниците, самите индианци са им давали възможност да избягат от плен — поясни Джон.
— А е имало и такива случаи: докато червенокожите отмъщават на пленниците, другарите на тия пленени се събират, внезапно се появяват и не само освобождават пленените, но успяват да се разправят и със самите мъчители — припомни Хари.
— Добре би било, ако и с нас се случеше така! — въздъхна Девандел.
В това време в пълния с лютив дим вигвам влязоха група индианци.
— Минехаха желае да говори със своя бял брат — се обърна към Джон един от влезлите индианци и разряза с ножа си въжетата на индианския агент.
Джон мълчаливо стана и тръгна със своя ескорт, като забеляза, че червенокожите го обграждат и насочват пушките си към него.
„Вероятно към мен хранят особено уважение — засмя се в себе си Джон. — Вижда се, че уроците, които дадохме на тия диваци, не са били напразни. Добре би било, ако това уважение стигне дотам, че решат да ни пуснат на свобода.
Това би било възможно, ако не бе тая проклета любителка на скалпове — Минехаха. Иначе днешните индианци далеч не са като своите прадеди. Минехаха, Минехаха, с теб как ще се разберем…
Но почакай, кръвожадна тигрице, ще дойде и твоят ред за разплата!“
Докато Джон размишляваше така, го доведоха пред един стоящ сред лагера вигвам, украсен с ивици от биволска кожа.