— Привет на теб, велики войне на белите! — чу Джон при входа на палатката насмешливия и злорад глас на невисока, но стройна млада жена с малко грубо, но по своему красиво, рязко очертано лице.
— Привет и на теб! — спокойно й отвърна Джон, като я гледаше право в очите.
— Нарекох те велик воин. Защо ти не ми отвърна със същото и не ме нарече с името ми?
— Но с кое от имената да се обърна към теб? — сви рамене Джон. — Та ти имаш сума прозвища… Не зная кое предпочиташ? Ако те нарека Любителка на скалпове, се боя да не те наскърбя с това прозвище: не е дадено на жената да кървави ръцете си.
— Ас друго?
— Величаят те с името Тигрица на сиу. Но ми се струва, че това ще бъде обида за тигрите. Ти по-скоро можеш да бъдеш наречена Осквернителка на гробовете, защото напомняш хиените!
От това оскърбление лицето на Минехаха пребледня, в очите й се появи зловещ блясък, но тя се сдържа.
— По-нататък — предизвикателно го подкани тя.
— Какво по-нататък? — засмя се Джон. — Нека да оставим това изброяване на прозвищата ти и да поговорим за по-същественото. Ти плени мен и приятелите ми. Ние сме твоите смъртни врагове. С това всичко е изчерпано и няма защо да си хабим думите. Заповядай на твоите хора да свършват с нас по-скоро!
— О, не бързай толкова! Имам още доста работа с теб!
— Какво може да има между нас, което да разрешаваме?
— У теб е скалпът от главата на майка ми — великата звезда на сиу — Яла. Казват, че си си направил от него перука, с която покриваш собствената си глава. А моята майка не може да влезе в зелените ливади на Великия дух, докато нейният скалп се намира в ръцете на врага. Върни ми косите на моята майка!
С рязко движение Джон дръпна от главата си перуката и я хвърли в краката на Минехаха.
— Вземи го! — извика яростно той. — Но погледни, свирепа хиено, какво направи с мен. Гледай! Не се обръщай!
Но колкото и да бе хладнокръвна Минехаха, неволно погледът й се наведе, когато видя голия череп на ловеца, покрит с незарастващи рани и издути вени.
Но индианката бързо се съвзе и надменно отвърна:
— Скалпирала съм безброй бели и всичките имаха подобни белези.
— Но ти си скалпирала мъртви или умиращи. А мен ме скалпира жив! И аз още съм жив и никога няма да забравя това!
— Наказанието ти беше заслужено, убиецо на майка ми!
— Която пък скалпира първия си мъж, полковник Девандел!
— Да, затова, че той й измени, като предпочете бяла жена пред нея, дъщерята на вожда. А тази бяла жена се страхуваше дори да погледне оръжие…
— Сметката е дълга. Време е да се приключи с всичко това.
— Та аз какво правя? Затова именно те улових, за да те ликвидирам окончателно! Вече получих от теб свещената реликва — скалпа на моята майка, чиято душа сега вече ще се успокои в полетата на Великия дух. У мен пък е твоят собствен скалп. Ето го! Полюбувай му се! Той е най-добрата украса на моя щит!
Неволно Джон се хвърли към стената, на която бе окачен щитът, в средата на който бе превързан сноп черни коси. Но силните ръце на пазещите го индианци се стовариха върху раменете му.
— Добре! — сърдито и с блеснали очи извика индианският агент. — Все едно. Денят за разплата е по-близък, отколкото си мислиш ти, змийо! Помни, че ако ти пролееш само капка от моята кръв, то нито един от племето на Горящите лесове не ще дочака пролетта! Само за един от нас ще бъдат избити стотици червенокожи. А за четиримата ни — цялото ви проклето племе! Всички, до един!
— Млъкни!
— Защо да млъкна? Близо, много близо са отмъстителите!
Часът на разплатата е настанал.
— Изведете веднага навън този лаещ чакал! — заповяда на войниците Минехаха. — И го пазете! Утре ще го чуем какво ще бръщолеви на стълба на изтезанията!
Войниците изведоха от вигвама злополучния пленник и го поведоха из целия лагер, без да се погрижат да му дадат нещо, за да прикрие обезобразения си череп. Но тая живо скалпирана глава предизвикваше и у тях тежко впечатление. Те тихо обсъждаха дочутите закани на Джон и неколцина проявиха недоволство от постъпките на Минехаха.
Но престижът на жената сахем, която водеше сиу към гибел, бе още твърде висок и недоволните шушукания на неколцината не бе достатъчен, за да предизвика ненавистта на всички от племето към кръвожадната жена.
Докато върналият се и отново вързан Джон излагаше пред своите другари подробности от водения с Минехаха разговор, във вигвамата на жената сахем се разиграваше бурна сцена между самата Минехаха и баща й — вожда на племето Червения облак. Той мълчаливо присъства на разговора между индианския агент Джон и дъщеря си.