— Какво мислиш да правиш с пленените? — я попита той.
— Първо ще трябва да се помъчат малко от нашите изтезания и сетне ще ги убия. Но всъщност ти сам знаеш това!
— А ти обърна ли внимание на това, което ти каза белият? Той ни заплаши с отмъщението на Дългите ножове, тоест на янките!
— Аз не се боя от янките. Те могат всеки момент да ни нападнат, но това не ме плаши!
— Когато аз, след като напуснах моето родно племе, дойдох в лагера на сиу, те наброяваха трийсет и пет хиляди и живееха сравнително добре. Но, за съжаление, те се подчиняваха не на съветите на мъж, а на една отмъстителна жена, която заради унищожаването на един бял и заради своята лична мъст, поведе сиу срещу белите. А когато тази жена загина, от сиу останаха само двайсет хиляди. За скалпа, който майка ти взе от полковник Девандел, племето заплати с живота на петнайсет хиляди войници, жени и деца, и само една десета част падна в боя — останалите измряха от нищета и болести. И това е дело на майка ти!
— Но ти забравяш, че Яла е била първо жена на тоя бял, а след това е станала твоя жена, татко!
Чертите на лицето на Червения облак се изкривиха от сатанинска злоба. Той скочи като ухапан от змия и извика:
— Не ми напомняй тоя позор, че ще те убия!
— Убий ме! — без да отстъпи и крачка, предизвикателно отвърна Минехаха.
С треперещи от гняв ръце Червения облак се отдалечи настрани във вигвама. Като помълча известно време, той отново заговори:
— Когато започна да отмъщаваш на белите за смъртта на майка си, племето сиу наброяваше двайсет хиляди. Сега в резерватите наброяват не повече от три хиляди — не индианци, а роби. И ние — хиляда и петстотин! А къде са другите?
— Загинаха за свободата!
— Това е лъжа! Загинаха заради твоята кръвожадност! Загинаха заради твоя стремеж да мъстиш, да мъстиш и пак да мъстиш! Ти си ненаситна! Ти наистина водиш към гибел и последните останки от нещастните сиу!
— Сиу не се боят от смъртта като враните — засмя се с дрезгав глас неукротимата жена сахем.
— Ти ме упрекваш, че съм от племето врани? — възрази баща й. — Но нима не преживях и аз заедно с твоите сънародници толкова войни, нима не бивах пръв пред твоите войници при нападения и последен при отстъпления?
— Така беше, но преди! А сега си готов да се помириш с белите!
— За да спася останките на могъщото някога, но погубено от теб и майка ти племе сиу.
— Можеш да идеш при белите и ако искаш им целуни и ръка! — троснато отвърна Минехаха.
Старецът улови своята томахавка и с проклятие я издигна над главата на дъщеря си. Тя го изгледа, без да й мигне окото. Но старецът не издържа и с проклятие захвърли оръжието в един от ъглите и клатейки се като пиян, отиде при едно сандъче, откъдето извади бутилка уиски и на един дъх я изпразни.
— Добре — отвърна той с отпаднал глас. — Трябва да те приема такава, както приех и майка ти. Разлика между двете ви няма. Съжалявам, че аз не я убих, че не убих и тебе, когато още пълзеше из вигвама. Сега е вече късно! Но тук има пръст съдбата! Ти си демон, изпратен от Великия дух, за да погубиш сиу! Прави каквото искаш! Кръвта на сиу тече по твоите ръце. Тяхното проклятие виси над главата ти! Ти не ще имаш деца и заедно с теб ще загине и целият ти род, осъден на изчезване! И светът ще забрави гордите сиу! Но те си го заслужиха, защото се подчиниха на една жена!
— Както и ти се бе подчинил! — засмя се язвително Минехаха.
След минута и тя заговори:
— Тебе те изплашиха думите на тоя самохвалко, индианския агент, за близка разплата! Напразно! Вождът на янките чака подкрепа, без която не ще посмее да мръдне. А дотогава Големия крак ще оздравее и ние ще минем границата на Канада, където янките не ще посмеят да ни последват и ще се заселим в пустините, където племето сиу отново ще се размножи и ще стане могъщо и страшно за врага…
— Не, всичко, всичко е изгубено! — мърмореше пияният стар вожд. — Няма такъв кът земя, където необезпокоявани биха могли да се настанят сиу. Маниту ги е проклел, като ги е заслепил от страсти, с ненавист към всичко и всички, и те ще загинат, защото носят тая ненавист в сърцата и душите си. Но това не е моя работа. Аз съм врана, а враните са пръснати по лицето на земята… враните загинаха…
Минехаха с презрение гледаше заспиващия пиян старец. — Янките са далеч! — успокояваше се тя. — Утре ще приключа с пленниците! А после?
И тя в унес започна да разсъждава:
„Защо трябва да му мисля какво ще стане после? Заклех се да отмъстя и ще отмъстя, ако трябва заради това да бъде осъдена на загиване и цялата земя! Дългите ножове са далеч и всичко ще свърши благополучно…“
Без да завърши мисълта си, неукротимата отмъстителка излезе от вигвама, за да отиде на съвещание при главния водач на преселването — Големия крак.