— И не мисля! — отвърна Феърсайт. — За да преследвам пръснатите по полята и горите на тая дива местност индианци, ще трябва да остана тук няколко дни, а наредбите ми налагат да бъда на моите стари позиции. Щом приключи превързването на ранените и евакуирането на пленените, ние се връщаме!
— А какво мислите да правите с военната плячка, генерале?
— Скоя? — учуди се генералът. — Освен оръжие, сиу не притежава нищо друго. Оръжието, разбира се, ще прибера, защото за това имам специални инструкции. Всичко друго не ме интересува. И мисля, че в тая пустиня не ще се намерят такива, които да мислят, че могат да спечелят нещо от сиу.
— Щом е тъй, можем ли да ви помолим да ни снабдите с необходимите бойни припаси, да си изберем нещо от конфискуваното оръжие и да вземем няколко коня? Струва ми се, че вие заловихте цяло стадо мустанги, така че пет-шест от тях няма да ви разорят.
— Да, разбира се. Ще имате всичко, от което се нуждаете. Но вие ще тръгнете оттук заедно с моя отряд.
— В никакъв случай! Ако вашите войници бяха заловили Минехаха, то тогава бихме се присъединили към отряда. Но тя все още е на свобода и наше задължение е да я преследваме докрай. Лично аз няма да се успокоя, докато или тя, или аз не се преселим в най-добрия свят!
— Но какви сметки имате толкова с любителката на скалпове?
— Твърде големи и кървави сметки, генерале! Днес тя трябваше да приключи с нашия живот на позорния стълб, но от мъките ни избавихте вие. Значи работата започва отначало…
— Това си е ваша работа. Аз свърших моята тук — сви рамене Феърсайт. — Последните сиу няма вече да минат границата на Канада, където вечно да подстрекават своите съплеменници срещу нас и аз мога спокойно да се завърна в нашия лагер, което с удоволствие ще сторя час по-скоро! По-далеч от тия трупове, по-далеч от тая гробница на сиу!
След час и половина янките напуснаха мястото на кървавата трагедия. Ловците се позабавиха още малко: те трябваше да се приготвят добре за преследването на избягалите сиу. Трябваше да се снабдят с добро оръжие, да вземат охранени, тренирани, издръжливи и послушни коне от индианската чарда. И най-сетне — да се погрижат и за амуниции: от вещите, които индианците им отнеха при пленяването, изчезна най-ценното, а в купищата изоставени неща в напуснатите палатки на изтребеното племе да се намери нещо повече или по-малко подходящо не бе лека работа.
Девандел с всички сили настояваше пред своите спътници да напуснат незабавно мъртвия лагер. Дори на него, каления войник, свикнал с такива картини, му бе невъзможно да остане повече в тоя лагер на мъртвите.
Скоро след пладне, като привърши своите приготовления, малкият отряд тръгна по следите на последните сиу.
— Къде и защо трябва да ги преследваме? — полюбопитства лорд Уилмър преди тръгването.
— Боже мой! — ядосано му отвърна сеНди Хук. — Бях забравил тази лепка!
— Но къде отиваме — продължаваше да пита Уилмър.
— Там, където не сме!
— Защо отиваме?
— Да търсим ланшния сняг!
— Предпочитам да ловя бизони, а не сняг! — обидено заяви англичанинът. — Аз ви плащам за това, да ми помагате в лова, а не да търсим сняг.
— Но защо се сърдите, ваша светлост? Точно там ще намерим най-много бизони! Настанете се добре върху коня си.
Но англичанинът нямаше и намерение да се качи върху седлото.
— Какво чакате още? — попита го Джон.
— Още не съм получил сутрешното си разгряване по бокс. За това занимание аз плащам редовно, затова имам право да го получавам редовно.
— Искате си поредния бой? — засмя се Джон и се обърна към Хук:
— Не съм любител на бокса, но така ми е дотегнал този ваш полуумен клиент, че и мен ме сърбят юмруците. Не бихте ли ми позволили днес да ви заместя в лекцията?
— С най-голямо удоволствие! Натупайте го здравата! — бързо се съгласи Сенди, който тайничко вярваше, че англичанинът като добър боксьор веднъж завинаги ще убие желанието на индианския агент да се състезава с юмруци.
Лордът високомерно се съгласи Хук да бъде сменен с Джон и веднага зае изходна позиция.
Борбата бе продължителна и разпалена и може да се каже, че изпърво Джон бе нокаутиран, за удоволствие на англичанина и изненада на бандита, който очакваше поражение за стария ловец.
Джон стоически понасяше началните неуспехи, очаквайки благоприятен момент. Постепенно Уилмър започна да се изморява, дишането му се ускори, движенията отслабнаха, ударите станаха безредни.
И ето, дойде ред на ловеца, херкулесовата сила на когото позволяваше да се владее под многобройните тежки удари на лорда.