— Джон минава в атака! — забеляза наблюдаващият състезанието Девандел. — Браво, Джон! Ах, Джон! Вие навярно го убихте!
И наистина разгорещеният ловец, спомнил си младините, се засили и нанесе на Уилмър такъв удар по челото, който би могъл да убие дори бизон. Уилмър падна подкосен на земята и се зарови в снега.
— Но, Джон, какво направихте! Та вие ми убихте кокошката, която ми снасяше златните яйца! — плесна с ръце искрено огорченият Хук.
Но всички опасения излязоха напразни. Уилмър скоро се показа от купчината сняг, като се озърташе тъпо наоколо с мътен поглед и избърбори:
— Много, много съм доволен! Тоя човек, макар и разбойник, умее да се бие професионално!
И олюлявайки се, тръгна към своя кон.
Като отминаха неколкостотин метра от Мъртвия лагер, Девандел спря коня си и се обърна назад.
— Какво има, мистър Девандел? — заинтересува се Хук.
— Нищо! — отвърна младият офицер загрижено. — Мисля, че неочаквано и за самите нас присъствахме на едно действително историческо събитие: днес приключи завинаги битката на бялата раса с племето сиу…
— Е, за какво сте се замислили! — сви рамене Хук. — Аз пък си мисля, че днес едва не свърши под юмруците на Джон историята на благородния лорд Уилмър. Едва не се скъса нишката на живота на милорда, а оттам и нишката на неговата благотворителност към мен… Така че това е много по-важно от избиването на всички червенокожи по света!
И той пришпори коня си напред.
След час групата преследвачи стигна малък хълм, обрасъл с храсталак.
— Стой! — изкомандва, като едва задържаше коня си, Джон. — Ще трябва тук да пренощуваме. Храсталакът ще ни послужи за отлично скривалище: ако се разположим сред него, не ще бъдем открити от пръснатите из околността индианци, а от друга страна — оттук лесно ще можем да наблюдаваме всичко, което се върши наоколо. Това също не е без значение.
— Вие допускате, че можем тук да се срещнем с червенокожите? — запита го недоумяващо Девандел.
— Не само че допускам, но съм убеден, че червенокожите са наблизо, и затова смятам за уместни някои предпазни мерки. Не забравяйте, че всички ние, включително и полуумният англичанин, сме шест души, а с Минехаха избягаха около петдесетина избрани войници! С такъв силен противник не бихме могли да се оправим в открит бой!
— А какъв е вашият план?
— Много прост! Слушайте внимателно! Индианците ще тръгнат към канадската граница, за да търсят спасение на английска територия. Следователно ние без особен труд ще можем да определим техния път и да тръгнем след тях, без да ни виждат. Провизии, бойни припаси и оръжие бегълците нямат много. Значи, те ще бъдат принудени да изпращат своите фуражири на малки групи. С такива отделни групи ние лесно ще можем да се справим, като ги нападаме при всеки удобен случай и ги изтребваме на части.
— Добре сте го намислили, Джон! — съгласи се Девандел.
— Да, така ще можем да обезсилим групата им и да намалим по възможност нейния състав. А тогава чак можем да рискуваме и в открит бой. Това ще бъдат само останки от отряда им. Заклех се аз да свърша с Минехаха и ако някой ми каже, че пет минути след смъртта на тигрицата ще дойде и моят ред да загина, ще му отвърна: готов съм! Но по-напред тя, а след това и аз!
— А не се ли опасявате, Джон, че можем ние да бъдем преследвани от индианците?
— Ако не допуснем непоправими грешки и не извършим глупости, то ние от такъв обрат на нещата сме почти гарантирани. Именно затова реших да спрем тук, в храсталаците. Убеден съм, че преди да напуснем това място, червенокожите ще са се върнали в изоставения си лагер!
— За да отдадат последна почит на загиналите ли?
— Ами! Не им е сега да се грижат за погребението на убитите! Те отлично знаят, че тая работа ще свършат много скоро дивите зверове. Ако някой бъде удостоен с такава подобаваща почит, то ще бъдат най-много двама-трима от най-знаменитите войни. Индианците ще се върнат в своя лагер, за да последват нашия пример: да приберат всичко, което би могло да им послужи при по-нататъшното пътуване. И аз съм уверен, че за да се върнат в лагера, те ще изберат пътя, който минава край този хълм. Сигурно вече са осведомени от разузнавача си, че Ферсайт е заминал на юг. Следователно пътят е чист. А най-удобно е да минат оттук И след дватри часа ще можем да видим отново всичките си предишни познайници.
— А дотогава какво ще правим?
— Ще трябва да се подкрепим солидно. Провизии имаме достатъчно!
Под ръководството на Джон двамата трапери се заеха да запалят огън. Скоро той се разгоря, но димът не можеше да привлече индианците, защото снегът валеше непрекъснато.
След двайсетина минути обядът от силен бульон и печено месо бе готов. Щом се нахраниха, пътниците веднага загасиха огъня.