— Погледнете неканените гости, които отиват на пир! — привлече вниманието на другарите си Джон, сочейки движещите се по покритото със снежна пелена поле черни точки.
— Какво е това? Хора ли са, или що? — попита лорд Уилмър. — Да не са бизони?
— Нито едното, нито другото! — отвърна му Хук. — Това са моите братовчеди — сивите вълци.
И наистина тия четирикраки мародери, чули от десетки и стотици километри гърмежите, подушили неочакваната плячка, бързаха към бойното поле.
— Обаче пълчищата са невероятно много! — тревожно отбеляза Девандел, наблюдавайки препускащите вълци. — Какво ще стане, ако тия зверове предпочетат първо нас?
— Днес няма да ни нападнат — уверено отвърна Хук. — Те отлично разпознават живия враг от мъртвия, а според техния вкус и замръзналото месо върши същата работа!
— Все пак трябва да сме подготвени за всякаква изненада! — предупреди другарите си Джон. — Забелязвам някакво смущение в препускащите на отделни групи вълци. Като че има някаква тревога в редиците им. Няма да ме учуди, ако тая тревога е предизвикана от връщащите се в лагера индианци, които вече са наблизо. Но, да! Вижте, това са те!
— Минехаха! — избъбра Хук. — И Черния облак редом до нея.
Малък отряд индианци действително бързо прекоси равнината и отмина към Гробницата на сиу.
— Надявам се да не ни забележат! — каза Девандел.
— В никакъв случай! — уверено отвърна Джон и без да отклони поглед от препускащите индианци, добави:
— Препускат като бесни! Всъщност това е обяснимо при тяхното положение.
— Да, трябваше да напуснат квартирите си, без да си вземат необходимата мебел — засмя се Хук. — Положението им е четириъгълно, настроението — виолетово… — пошегува се той.
— Няма ли да ги последваме? — запита Девандел.
— Не! Защо е необходимо? — сви рамене Джон. — Сами ще се уверите: не ще минат дватри часа и те, натоварили конете си с каквото могат, ще се върнат по същия път.
— Ами ако на връщане ни нападнат?
— Първо, повтарям: те нямат работа с нас, второ, коне имат, както видяхте, малко, а товарни — никак! Значи ще бъдат принудени да натоварят само ездитните си коне. Докато дойдат с такъв товар дотук, конете им ще бъдат изморени и не ще могат да галопират. При тия условия, ако индианците не разполагаха със скорострелни пушки, ние бихме могли да ги нападнем, като ги обстрелваме отдалеч и отстъпваме, ако те се опитат да настъпват и имат надмощие. Но със скорострелките шега не бива…
— отвърна Джон.
— Но и скорострелните пушки не ги спасиха, както видяхме — забеляза офицерът.
— Това бе така, мистър Девандел, защото белите освен пушки имаха и оръдия, които също влязоха в действие! Индианците никога не могат да устоят на топовете ни!
— Но аз знам случаи, когато те също са имали оръдия!
— Да, спомням си. Вождът Сребърните коси или Сребърния скалп, един своего рода червенокож Наполеон, е разполагал в началото на трийсетте години с цяла артилерия, като е карал пленените мексиканци да му отливат топове от мед, взета от мексиканските рудници. Но от това нищо не излязло, защото индианците, както знаем, са чергари и сами не могат да си построят постоянни оръжейни работилници за потребните боеприпаси. Така артилерията на Сребърния скалп, която бе вдигнала повече шум, отколкото да върши работа, се оказа съвсем безполезна и самите индианци скоро я изоставиха. Ако се намерят останки от нея, те биха могли да намерят място в някой музей като историческа рядкост.
— А къде е била и какво е станало с нея?
— В двора на една мексиканска хасиенда и служи за изстрелване на халосни снаряди при именни дни на хасиендероса, съпругата му, дъщерите и почетните гости…
Докато трая този разговор, започна да мръква и снегът заваля отново. Нашите пътници, след като се погрижиха да нахранят и мустангите си, за да бъдат напълно готови за път, се разположиха на върха на хълма, легнаха върху взетите бизонови кожи, поставиха стража и заспаха.
Но техният сън не продължи дълго. Откъм Мъртвия лагер вятърът донасяше отгласа на пушечна стрелба.
— Стрелят! Там се води бой! — пръв скокна леко спящият и неспокоен Девандел.
Джон също се надигна, прозявайки се. Вслуша се, сетне равнодушно се отпусна на своето импровизирано легло и каза:
— Бой ли? Може би сеч! Това е по-вярното. Това са огромните тълпи вълци, които са нападнали лагера и червенокожите ги разгонват с гърмежи. Двукраките не обичат четириногите да им се бъркат в работата.
— Но стрелбата се усилва!
— Какво от това? Изгладнелите вълци са много смели и сляпо нападат хората, макар да са въоръжени. Почакайте, скоро ще свърши.